Приятелството е при ятото

Тук споделям няколко несъвета. Няма да намерите „пет начина за…“, нито ще разберете „как да…”.

Сред най-големите страдания в живота ми се нареждат тези заради провалени приятелства. Осуетените надежди за истинско споделяне и топъл обмен истински са ме съкрушавали. Мина доста време, преди да „стопя лагерите” на дузина илюзии и да започна да приемам края. Някои приятелства не бяха по мярка на новата ми посока и отпаднаха, други отпаднаха, защото така. Не се напаснах и аз към старата инерция, за да ги задържа, но пък страдах, защото вярвах, че ако едни хора се обичат, то те ще си останат приятели, без да се налага да изравняват разбиранията и нагласите си. Отказвах да приема клишето, че по новия ми път ще отпаднат старите хора. Всъщност и сега не приемам това клише повече от условно. Има истина в него, ала донякъде.
Вярно е, че когато кривнеш от статуквото, за да изправиш пътя си, някои ще се разочароват. Ще те искат постарому или никак. Мигом ще блеснат на хоризонта ти новите слънца – тези, които споделят същите възгледи и пътеки като теб, и с които, би се обзаложил, ще си светите вечно, а небето ви ще е все чисто и безоблачно. Квантови едни такива подскоци ще са ви събрали, докато в това време матрицата успива стадото. Тези точно приятелства обаче може да се окажат и още по-нетрайни. Особено ако са подчинени на идеология или се крепят на илюзията за прегледна белота и усмихната доброта.
Ако на преден план е идеология, човекът ще бъде приеман за приятел, докато я изповядва. Ще се намесят божествени оправдания за зачеркването му, в случай, че дръзне да се откаже от нея. Нищо, че божественото е във всичко и навсякъде, във всеки избор и на всеки път. Да бъде отхвърлен човек заради идеология, е детинско.
А ако на преден план са белотата и добротата, значи тъмната страна стои под дебел капак като забравено в бъчва кисело зеле. Сещате се какво би станало, ако тънка струя миризма си пробие път изпод капака. И аз се сещам. Затова не, благодаря за перфектната белота, за мен най-бял остава цялостният.

Друго едно приятелство, което е уязвимо, е онова, което не започва на равна основа. Основата винаги е равна всъщност, освен в човешките глави. Реши ли някой, че си нещо повече от него и че трябва да си безупречен в своите лични и обществени дела, приятелските връзки между вас рано или късно ще отслабнат, а може и да се скъсат. Друго е, ако те харесва и има високо мнение за теб, ала не те повдига нависокото. Тогава можеш да продължиш да си човек, без изпитваш неудобство от съвсем естествените си сенчести страни. Масово се вярва, че определени занимания те задължават да пърхаш с ангелски криле. Затова често си спомням едни думи на Лазарев, че някъде, не помня къде, за шамани били избирани хора с трудни съдби и характери, с много провали, нанизани на огърлицата на опита им. Нека се радваме на личния си опит, независимо какъв е и да следваме личния си, макар понякога изстрадан шамански път. Дали защото не съм склонна да идеализирам живи хора, но никак не се връзвам на ангелски пърхания. Вярвам, че ставам по-добра, но не защото се уча да пърхам, а защото се уча да виждам в тъмницата си.
Приятелство може да има, когато човеците узреем, независимо дали споделяме общ път или не. Общи вътрешни ценности – да, но не непременно сходни пътища.
Още като ученичка правех квантови скокове (да се разбира и като самоирония) и развенчавах недуховни приятелства. И въпреки че някои от така наречените духовни приятелства останаха през годините, други се изпариха яко дим или се изпаряват сега, а осъзнаването ми постепенно еволюира. След високите скокове до несподелени от всеки, уж духовни висини, отскочих и до висините, предназначени за всеки. Там видях много познати от миналото, които не само че не пъплят на червен кон, докато аз препускам на виолетов*, ами дори са прекрасни и изключително одухотворени хора. Това не означава, че разминаванията ми с разни приятелства ще спрат, нито, че съм готова отново да се сприятеля със съвсем всеки от миналото си. Напротив, има хора, с които не виждам повторна връзка. Означава обаче, че вече съглеждам по-широката картина, съответно много по-големите възможности – мои и на хората, които ме заобикалят. И пак ми идва наум онази приказка – преди да стъпиш на пътя, розата е роза, когато стъпиш на пътя, розата престава да бъде роза, навлезеш ли навътре в пътя, розата отново става роза. Така и с нас – подаваме глава извън матрицата и се виждаме съвсем различни от всички, а после разбираме, че всеки е изначално различен от всеки. Вече можем да видим отвъд ограниченията. По средата на това пътуване, докато се разграничаваме, ние отново сме стадни. Стадни в пълното си отхвърляне. А осъзнаването, че всеки е различен, което идва в последствие, е всъщност осъзнаване за свързаност и единство. Понякога грешно се мисли, че единство означава еднаквост, оттам и опитите за подравняване. А колкото по-подравнени, толкова по-разединени сме.
Бих разпаднала думата „приятелство” на две съставни: „при“+“ято”. Да имаш ято, е да си едновременно свободен и споделен. Стадото е друго нещо. „При стадото” си „приставка”, допълнение, несвободен. Волен полет и дружина, това е приятелството. Като синхроничният полет не е уеднаквяване, а заявка за нещо повече от единичния.

*Известно е, че червеният цвят е с по-ниска, а виолетовият – с по-висока честота:)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Име *
Имейл *
Интернет страница