Стихове

* * *

Наесен пристига на пръсти
или пък шумно изскача
от някое скришно отверстие
светлата нишка на здрача.
С по-късия ден удължава се
на светлите сили вълната,
пробива си път и остава
отвътре да расне зората.
Един ден зората израснала
ще счупи слънцата фалшиви –
отдавна отвътре угаснали,
отвън по принуда щастливи.
Един ден ще дръзне зората
да стане на смисъл и същност,
да се вкорени вдън душата –
под щита на тъмната външност.

* * *
Ти не си ми смисълът,
ти не си ми всичко.
Ти си много повече:
свободата на пълното ми с теб сърце
да има собствен смисъл.

* * *
Не говоря за пролетта изобщо,
защото само моята пролет познавам –
в мислите ми – пращящи от люляци,
бременни с магнолии,
в носа ми – вдишващ мислите,
в тимусната ми жлеза – цъфнала в бели кръвни телца.
……………………………………………………………….
В гърдите ми бие пролет и казва, че е любов.

* * *
Не идвай на пръсти при мен,
на пръсти отивай при себе си.
От нежността, която си даваш,
ще има и за двама ни.

* * *
Човекът не е нужно да заобля
заострената си повърхност.
Достатъчно е да не огрубява
изваяната вътрешна окръжност.

* * *
Вием от болка,
оглозгани от истини.
Не ни боли от зъбите,
боли от острите очи на истините.
Нас истината ни яде,
а истината – кучета я яли.

Русенско ретро

Вървя между Пиротска и Лайното.
Хрущят изтънелите следи
на паралелно минало.
От ириса ми наднича
пияна тийнейджърка –
бърза да изгрее,
по подразбиране не залязва.
Все още безсмъртна.
Събирачка на пеперуди в стомаха,
пеперудено нехайна.
Язди реката между двата свята.
Не смята.
С камбанено звънтяща съвест.
Площадна актриса,
жадна за свобода,
пленница на принудата
да се бунтува.
Вървя по Пиротска към Лайното,
а под нозете ми
тече живата река
на отдавна споминало се
настояще.
Днес бунтовните окови
са разхлабени
(няколко белега развяват червен флаг).
Пеперудите са на свобода,
а площадите са някак по-тихи.