из стихосбирката БДЗХ

Ти си като развален ветропоказател –
всички посоки отиват на вятъра.
С теб съм на течение.
С теб съм стечение
на хиляди ветрове.

 

*  *  *

Претопляш ме
като вчерашна манджа.
Губя витамини
и интерес.
Всеки ден идвам готова
(за теб),
но вкусовите ти рецептори
не ме разпознават.
Хвърляш ме на котлона,
а газта се десублимира
в твърдото решение
да спра да те храня
със себе си.

 

Алхимия

Мълчанието е олово,
което чака да бъде превърнато
в златна пропорция
между думи и тишина.

 

*  *  *

Любовта влиза тихо през тишината.
Не понася афиши, фойерверки, тръби.
Тя стои като гост до ръба на вратата,
докато не дочуе тишина да звънти.
Докато не дочуе тишина да пробива
суетливия шум на безбройни слова.
Сетне вмъква се вътре и сила добива
и не спира да пее и ври любовта.
Ври в котел със родени във тихото песни,
с песни нежни и песни от жилав сезал,
И пристанала, следва дълга си небесен –
да издигне човека, замесен от кал.
Да превърне оловната мъка във злато,
да прегърне и свърже противни страни,
да почисти от тиня човешкото блато,
да съшие с целувка разшити души.
Идва тихо и влиза любов непозната,
и разпада се с трясък познатия свят –
на предела, където внезапно земята
влюбва се и изгубва в суров необят.
Няма сигурност, нито чертани пътеки,
щом любов избере си човешки живот,
тя обръща с хастара градено навеки,
милостиво оставя понякога брод.

 

Есен

Извикаха ме меките ти стъпки,
под стъпалата ми гнездят листа,
вървя до края ти със теб и чувам
как пука опакото на света.
По самотата си те разпознавам,
дори когато смееш се насън –
когато лято още си и те задяват
усмивки топли и прибоен звън.
Но после ти се свиваш в мене,
задъхана от бързане навън
и чакаш времето да ти отнеме
последния неистов сън.
Ръка подаваш ми и тръгваме навътре –
по лицевата част на вечността.
Светът, едва склонил да не присъства,
остава с времето от другата страна.

 

* * *
Реставрирам се след връхлетели спомени
(бедствие без аналог).
Слепям късове отломени,
правя се на Бог.
Само дето Неговата функция
е да разлепи.
Да разлъчи мен от всички фикции
и да ме спаси.

 

Врагът отвътре

Ще се преборим
на своите бойни полета
с външните врагове
и отровните остриета,
но ще остане
да кърви и бълбука
всяка рана,
без право на замяна
със здрава плът.
И няма път
без разбирането,
че отвъд
липсва враг,
а само вътре
е всяко вражеско присъствие.

 

Жената Е

Жената е силна със своята милост
и с изворно живата своя надежда,
че всеки скат стръмен и всяко горнило
извеждат нагоре, до обич довеждат.

Жената е стреме, на нея държи се
в основата си светът на мъжете.
Когато жена в тоя свят появи се,
превръщат се в рози безброй остриета.

И розите мир предвещават и нежност,
но капчици кръв по бодлите проблясват.
Разказват, че всяка война неизбежно
във изгрева тих се топи и угасва.

 

*  *  *

Обичам те. Дотук добре.
Обичаш ме. Любовният обем нараства.
Сега е нужно повече от две,
за да сме заедно, без да се сраснем.
Или пък нужно е едно,
Защото там, където е едното,
не си прехвърлят двамата петно,
а споделено носят си петното.
Раздърпана не носят радостта,
а всеки сам на себе си я дава,
когато без да пази си частта,
на другия я предоставя.

 

Думите отвътре

Ще спра за миг във твоето присъствие,
за да си кажем нещо със очи.
На думите във щедрото отсъствие
ще се намерим по-добре, или?

А друг път може би в мълчание
ще се загубим в отразени светове
и ще е нужно някакво старание
за думи няколко понe.

Не, няма уговорка помежду ни,
че тишината трябва да мълчи,
защото даже да говорим с думи,
пак може да мълчим с очи.

И да мълчим, пак може да говорим,
(ако е твърде шумно в нас),
в най-тихите си мигове да спорим,
или пък да притихваме на глас.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Име *
Имейл *
Интернет страница