ТОВА ГО ЗНАМ!

Някога бях от онези човеци, които „това го знаят”, които при среща с познатото си казваха: това съм го правила, чела съм го, чувала съм го, нищо ново не срещам тук.

Да, все още приемам, че има неща, които се повтарят до втръсване от различни страни, но вече знам, че има сред тях и такива, които се възприемат, чак когато втръснат. Научих също, че всяко едно чуване на вече познатото може да бъде гранично, да отвори качествено нови осъзнавания. Тогава доколко познатото е познато?

Сега си имам любопитство, различно от старото ми. То живее изключително в полето на опита (и преди, и сега, чистата теория ми е далечна). И ако някога бях готова да опитам и да продължа натам, сега съм готова да продължа натам в самия опит – все по-навътре. Умът обича разнообразието. Гладът му е нестихващ, разпалва се повече, ако е задоволяван. Когато си мисли, че „това го знае”, очаква да бъде отведен при нещо друго. Точно тогава може да опитаме да го удържим в „старото” и да разширим опита си.

Пробвали ли сте да погледнете като непознато нещо, което мислите, че познавате, от позицията на човека, който сте сега? Аз например се предизвиквам да минавам през места, които в съзнанието ми са белязани с конкретно настроение, аромат, цветове. Опъвам сетивата си до предела им и притихвам, за да усетя, видя, помириша…новото. Може да го чуя, може да го вкуся, може да го преведа през по-фините си възприятия. Не се стремя да изчистя белега отпреди,  радвам се, ако успея да отворя миниатюрно ново пространство вътре в старото място. Когато идва естествено, през осъзнаването, това ново пространство е различно от пришита позитивна кръпка.

Познатите места съдържат сгъстена информация за преживяванията ни, която се разрежда, когато събудим вниманието си. Промяняме се във всяка секунда, докато вдишаме, вече сме различни. Затова и се предизвиквам да виждам различното, да се свързвам с него във всеки момент. Има познато, което дава устойчивост и ни напомня откъде идваме, а има и познато, което ни втвърдява. Едното си струва да съхраняваме, другото да пускаме.

Местата съдържат информация и за чужди преживявания. Тази информация е уловима от фините ни сетива. Свързването с нея пак може да попадне в графата „това го знам” – понякога разпознаваме енергийни отпечатъци, с които сме влезли в резонанс. Мястото обаче е повече от спомените, запечатани в камъни, асфалт, дървета, вода. И дори да вземем решение да не стъпим повече на земя, която енергийно ни натежава, можем да се опитаме да видим и чуем, да почувстваме повече за себе си чрез нея. Хора споделят как са влизали в резонанс с места, към които са пътували и как по този начин са разбирали много за онова отвътре, върху което имат да работят.

Едно място може дълбоко да ни отблъсне и все пак да научим нещо за себе си от взаимодействието с него. Интересно ми е какво мога да усетя по нов начин в Северозапада:) При осъзнаването се подновяваме ние. Новото пространство, което се отваря, е вътре – в психичната проекция на външното. Като в примера с Чернобил – хора, отписани от живота, някои дори с изхвърлени здравни картони, били изпащани там да работят и по чудо започвали да оздравяват. Чернобил си бил все така гаден, само че умиращите успявали да пуснат старото и да живеят като за последно. Така „последното” все отлагало да ги споходи. Защото те били вече нови.

Казвала съм си „това го знам” и за човеци – по-рядко, но се е случвало. И така, докато преди години – в тъмното и посред силна зимна буря, един човек, от който си мислех, че не мога да очаквам много, ме спаси в планината. Светът ми се преобърна. Прогледах и свалих очилата на сигурното знаене. Отделно от това, след като се измъкнахме от бурята и допълзяме до върха, видях точката, до която се бяха свили всичките ми “проблеми” долу, в цивилизацията. Видях как нищо не знам и как това нищо е съвсем всичко.

Някой път може да имаме ирационален усет за хора, дори да виждаме евентуални техни траектории на движение в бъдещето. Това виждане пак е пречупено през нас, защото се хващаме за алтернативите, които точно ние можем да уловим спрямо обусловеностите си. Ако ще да сме Нострадамус, няма как да сме по-наясно с друг човек от самия него. Когато съм предусещала или виждала неща за другия, се е случвало да съм много сигурна в тях. Те най-често са били точни, но са съдържали само част от картината.

Фокусът ми в тази посока още повече се изостри на обучението по емоционална интелигентност, от което се връщам току-що. По време на една медитация за наблюдаване на сетивата имах съвсем различни преживявания от тези, които са ми се отваряли на подобни медитации преди. Дадох си сметка, че съм започнала да влизам в уж позната опитност съвсем непредубедено. Ако си бях казала: „Това го знам”, щях да остана в стария опит и да цикля в него. Постъпих така и с други неща, които ми бяха познати. Чух за тях от различен ъгъл, допълних се.

„Това го знам” е фикция. Дори да ни го е казал лично Буда. На друг може Шива да му е шепне нещо различно. Затова, независимо откъде имам знанието си за нещо, от колко години съм свързана с това знание и колко велик е проводникът, с който съм в контакт, предпочитам следния начин на изразяване:  “според мен”, “от гледна точка на досегашния ми опит”, „според  Патанджали”, „според Пешо” и пр., и пр.

Хващането за „истина”, подадена от богоподобен авторитет, ми е почти непознато (някога съм имала временни и частични залитания). Мога да се поклоня пред чужда истина, да почерпя вдъхновение от нея, и все пак продължавам да се нуждая от своя. Това ми се струва щадящо и спрямо авторитета – няма да падне с трясък, избутан надолу от разочарованието ми. Последното дреме като вулкан в сляпата вяра и рано или късно изригва.

Разбира се, развивам увереност в разбирането си по темите, които ме вълнуват. Най-често избирам обаче да не споря и да не разубеждавам, когато отсреща са категорични в своето или не желаят да ме чуят.

Според мен „Знам, че нищо не знам”, си остава отправна точка към всеки нов опит. Или иначе казано – поддържането на начинаещ ум. Колкото по-начинаещ е умът, толкова по-възможно е новото.

Коментари

  1. Ива 31.10.2017 at 12:19

    „To e ясно.“ е друг вариант на „Това го знам.“. “ То е ясно, че като си на 50 ще си много болен“ (от къде става ясно?!), „Това го знам, че всичко е относително, няма черно и бяло“ (а колко пъти го приложи и се отказа да си твърд в убежденията си относно политиката, религията или диетата си?) Колко стагниращо е подобно мислене, наистина. Липсата на всякаква гъвкавост или врата към нова информация прилича на спряло движение на атоми при абсолютната нула. Замръзваш, втърдяваш се и реално- остава ли ти живот? Май това е една символична (или не толкова символична) смърт на съзнанието, когато възприеме идеята, че няма какво повече да научи. Предубежденията състаряват и водят към абсолютната нула.

    И аз за момент си помислих, че ми стана ясно…, но ще се върна към състоянието на начинаеща. В крайна сметка абсолютната нула не съществува в смисъла на абсолютна 🙂

    • Нина Косева 31.10.2017 at 12:37

      Много хубаво казано 🙂 В нулата може и да са всички начала 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Име *
Имейл *
Интернет страница