Гласувам празниците да останат

Някой път плисват неистови опити за погасяване на празник, който е на дневен ред. Преди и по Коледа се очакват нови, на места вече се надигат. Не нарочни опити, съвсем добронамерени, и все пак упорито еднообразни. Знам какво е да си против и знам какво е да си част от стадна, точно колкото празнуването, отричаща вълна. Бунтувам се от ранна възраст. И сега обичам да вървя по ръба на статуквото по някакъв си мой начин. Разбрах обаче едно. Да си вечният някакъв – било то метъл, хипар или друго, не е повод за гордост. Стабилните ценности са едно, друго е вкостеняването в буквата. Моята ценност беше, че е важно да мисля сама, а буквата ми беше отрицанието на всичко общоприето. Ценността ми остана същата и до днес, а буквата се опитвам редовно да преразглеждам. Понякога успявам, друг път не, пробив обаче има.
Вярно е, че ако на 38 не бяхме срещнали един вълшебен човек, който да ни венчае с мъжа ми, нямаше да се омъжа изобщо (за да спазя споразумението, което съм сключила със себе си, да не съм част от стадото). А е вярно и че ако бях срещнала този вълшебник на 20, нямаше да го разпозная. Изводът ми е, че буквата не бива да изкривява ценността. Има празници, които няма как да харесам и такива, които дълбоко ме вълнуват. Понякога, за да стигна до вторите, ми е било нужно събуждане. Защото не само за да излезем от празниците ни е нужна будност.
Пламенни речи срещу празнуването често изнасят хора, които също празнуват и които не се отказват нито от рождените, нито от имените си дни. Драматичното отрицание често е опит за самостоятелност. Знам, че в годините, когато най-важна ми беше темата за свободата и когато вярвах, че цялата съм свобода, съм била най-малко свободна.
На 14-ти февруари, мисля си, по-ненужно от самите валентинки е дежурното им отричане. Заедно с деликатния му вариант – слово на тема как всеки ден е ден за любов. Признавам, инстинктивно сбръчквам нос, щом помисля за валентинки. Избирам обаче да не ги захранвам с внимание, а ако ми подарят такива пряко нагласата ми – да усетя вниманието, с което са захранени.
Рефренът ми остава същият като предните години (макар не винаги да е бил такъв) – вместо да въставам срещу празниците-клишета, ще се ползвам от събраната енергия и ако имам настроение и съвпада с ценностите ми, ще празнувам това, дето всеки ден било добре да се празнува. С други думи – няма да дискриминирам празниците и да ги изключа от всички останали дни. Всеки празник, дори най-тъпият, може да се преименува, да бъде изваден от калъпа. Можем да си създаваме и съвсем нови празници, дори да сменяме датите им. А има съществуващи празници, които са клише само в нечии глави, душите на други ги празнуват искрено, цветно и осъзнато.
Отделен въпрос е в какво се състои моето празнуване. То най-често тече по ежедневното русло – с радост и благодарност. Когато не изпитвам радост и благодарност (защото и това се случва), значи вътрешният ми ориентир е за ремонт, не са отговорни делниците за това. Както не биха ми били отговорни празниците, ако виждам клишета навред.
За разнообразие може да си изнеса празнуването навън и да го приобщя към всеобщото (понякога повърхностно) веселие. Последното май почти не ми се е случвало, но защо да не би. И ако се приобщя към външно веселие, ще е към някое, което ми е симпатично.
Механичното отбелязване на празник ми е напълно непознато. По-важно за мен обаче е да успявам, дори когато съм идеологически наопаки, да виждам отвъд носа си. Такъв поглед предпазва от онзи вътрешен, уж справедлив съд. Повече от празното празнуване изморява опакия словесен тътен по празниците, дългите поучителни речи как всеки ден трябва да е празник.
И празнични и непразничните дни са чудни и винаги различни, енергията им е ту възходяща, ту низходяща. И именно защото няма равенство между дните, гласувам да останат и едните и другите. Ако решим да премахнем празничните акценти, ще обезличим дните, вместо да наситим със смисъл всеки от тях. Безмислените празници ще отпаднат, когато му дойде времето.
Иначе е повече от ясно, че често празникът служи за измиване на очите и отбиване на номера. Зависи от ценностите на празнуващите. Важното е живеем ли смислено. Мъж, който обича и уважава жена си, а и умее да го изрази, спокойно може да я покани на ресторант и на 8-ми март, без това да означава, че отмята календарно задължение.
Да, най-много обичам да подаря подарък без да е празник и да се порадвам на спонтанен жест, дошъл към мен без повод, не такъв, който идва веднъж в годината на 8-ми март. И да, през цялото време съм жена, която заслужава да бъде празнувана – изобщо не винаги шумно, дори най-вече тихо.
Да празнуваме всеки ден, не значи да го отбелязваме пищно. За мен всеки ден може да бъде празник, доколкото успявам да съм благодарна, радостна и в мир със себе си. Харесвам приливите и отливите, спускането и издигането. Не си представям да съм единствено на гребена на вълната или пък винаги в пълен покой, без никаква игра на енергията по вертикалната ос.
На Коледа ми се иска да запаля „кандилото на домашната си църква“ – онази, вътрешната. И да празнувам с Рожденика, за когото са тесни институция, дата, време и пространство.
Щастливи празници на всички, които ще са на топло в домашната си църква (и) по Коледа.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Име *
Имейл *
Интернет страница