Когато си позволявам да съм негативна, не съдя

Дълго време вярвах, че е важно да извъртам негативното в положително. Разбирах подобно лицемерие като духовност и така затвърждавах фалшивата си духовната персона. Когато не харесвах нечие поведение, се мъчех да го видя наопаки, защото нали всички имаме Буда природа. Мислех, че да се съсредоточа върху последната, означава с волево усилие да смаля негативното. Вреше ми и ми кипеше отвътре от недоизказаност, а навън бликаха мътните води на псевдоблагост. Е, не през цялото време, но осново тази линия следвах. Духовна линия, разбира се. Удобна за моделите ми, захранвани поколения, животи и епохи назад. Постепенно разбрах, че далеч не става дума само за моите модели, а за нещо надлично и огромно – едно жилаво и могъщо обществено споразумение, което потушава всеки искрен порив и го премоделира като мижава положителна искрица. По силата на това споразумение сме научени да бъдем обществено приемливи и неприемливи за себе си. Да се отказваме от истинските си мнения и искания, под претекст, че сме негативни, ако се заявим. Не случайно книжният пазар изригна с камари литература за положителното мислене. Писанията по темата влязоха в резонанс с утвърденото ни подсъзнателно вярване, че истината е за скатаване. Книгите за положително мислене не промениха много светогледа на човеците, а само заковаха по-здраво и надълбоко вече наличните заблуди, че искреността е негатизивъм и че трябва да излезем на борба със сенките си.
Сигурно познавате хора, вторачени в негативното, обагрили характера си с тъмни краски. Светоусещането и поведението на такива е следствие отново от „положително“ наследство, техните тъмни изблици са реакция на потискането и неестествеността. Подобни хора са директно или индиректно огледало на всяка изкуствена доброта. Ако някой хване фалша във вашите фалцетни тонове, нищо чудно да ви върне обратно ниския тон на онова, което наистина преживявате. Случвало ми се е да съм и от двете страни.
Осъзнах, че сме от тъмната страна на силата, не само когато преобладаващо виждаме лошото, но и когато браним фалшива светлина. От тъмната страна на силата сме, когато обличаме нощта в дневни одежди и когато бълнуваме за ден през нощта. Забелязах, че когато си позволя да заявя претенция външно, омеквам отвътре. Когато съм ясна и искрена, без да се страхувам от обратната връзка, в мен не остава място за обида и осъдителност. Обида и тежки чувства засядат в дълбочина, когато не си позволявам да видя и изкажа негативното. Парадоксално, но колкото по-искрена си позволявам да бъда, толкова повече уважение срещам. Дори да прекъсне контакта ми с другия, усещам, че съм запазила силата и достойнството си.
Толкова могъща е положителната матрица, сиреч предрешената като добрина негативна такава, че и сега понякога се замислям, преди да изразя неодобрение към едно или друго. Плъзвам се в уточнения, че разграничавам човек от действие (което всъщност е самата истина), започвам да наблягам на светлото, за да не излезе, че виждам само лошото, пък и за да завърша възходящо.
Естественото нанагорнище обаче не е в извъртането, а е в предпоставеното равноправие между мен и другия, в същностното приемане на мен и другия, в разбирането на божественото предназначение на всичко – харесвано или не. Оттам нататък е важно да си даваме право да харесваме и да не харесваме неща и да можем ясно да говорим за основанията си.
И да, божественото е основата на всяка душа. Когато сме проникнати от това осъзнаване, нехаресването ни може да се окаже нещо положително. Тогава и необходимостта от оправдания отпада.
Съвсем друго е непрекъснато да не харесваме и с охота да съдим, стъпили върху другия. Или да съдим избирателно, като изключваме „свои хора“ от „справедливия“ си съд. Или да съдим идеологически. Все познати феномени, все опити за оцеляване насред неискреността.
Когато имаме мекота отвътре, външната твърдост се превръща в благо. И ако ни е трудно да отстояваме себе си, можем да извадим вътрешната си твърдост навън, а външната си благост и мекота да превърнем във вътрешна среда. Мекият вътрешно може да бъде суров, без да ранява, външната му суровост може дори да лекува.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Име *
Имейл *
Интернет страница