„Търся „подходящия“ човек!“ Чувала съм това многократно, включително и от себе си. Често наричаме умствената си говорилня „вътрешен глас“, ала в нея ехтят гласовете на обусловености, програми и клишета за любовта. Именно тя излъчва на повърхността романтични мисли и копнежи, докато отвътре сме готови точно за онова, което ни се случва отвън – нито за повече, нито за по-малко.
Вероятно почти всеки е минавал през подобно търсене или очакване на подходящия човек. Последният следва винаги да носи изключителни качества и никога да не ни разочарова. Образът му е изтъкан от розови нишки романтика и страст. Някой път сме по-усложнени, разграничаваме се от розовите блянове на просто устроените хора и вграждаме много повече в идеала си – дълбочина, красив ум, сила на духа и пр, и пр. Разбира се, не си даваме сметка, че всеки идеал, който не ни съответства отвътре, е все така кух и подлежи на разпад, независимо дали е прост или сложен. Разпадът обикновено се случва по време на връзката с човека, върху който сме проектирали идеала си. Идеалът не е потвърден от действителността и „нашият“ човек става неподходящ. Това трайно ни вгорчава живота, а понякога дори издълбава цинична бразда в душата за защита.
Осъзнаването, че винаги получаваме точно това, за което сме готови отвътре, е нашият еволюционен скок. Както и осъзнаването, че най-често се влюбваме не в другия, а в себе си в него, като подсъзнателно още в началато на връзката знаем какво развитие ще последва.
Другият винаги е подходящият за нас на този етап. Това не означава, че не можем да си тръгнем (понякога тъкмо това трябва да направим), но означава, че всичко е справедливо. Означава, че носим отговорност за живота и изборите си. Когато отговорността ни стане стопроцентова, тогава и качеството на подходящия за нас човек ще се промени. А отговорността не означава вина. Скоро чух тази истина и от устата на свещеник – отговорността е свобода, тя събужда действие, а вината е присъда.
Често се бунтуваме срещу мисълта, че сме отговорни за хода на живота си, докато същевременно стоически носим всички останали отговорности. Мислим си, че сме нещастни във връзките си, защото Х и У са кретени, защото нямаме късмет, защото не сме срещнали подходящия партньор. Когато погледът ни се обърне навътре, видимостта към действителните причини се увеличава и пред нас се откриват възможности за действие в посока промяна.
Вероятно някои от вас са чели или чували за духовните измерения на любовта, в която „аз съм ти“ и „ти си аз“. Само че това възвишено, възпявано от мистиците „аз съм ти“ състояние, става възможно, само когато се разграничим преди това от проекциите си. Когато надраснем идеалите си и истинският човек стане за нас по-привлекателен от тях. Вярвам, че преди събирането идва разделянето, преди виждането на голямото, има здраво установяване в малкото. По онези стъпки, които описва Стивън Кови – 1. Зависим, 2. Независим, 3. Взаимозависим (тук е същинското „аз съм ти“). На първата стъпка реализацията на „аз съм ти“ изглежда като енергиен вампиризъм, като взаимно изсмукване на жизнените сили. Затова е нужно да се отдръпнем от другия (от проекциите върху него) и да пристъпим напред към независимостта. Това отдръпване води след себе си възможност за истинско присъединяване към същия този друг. Тогава, ако отново продължим напред, другостта ще стане привидна. Любовта ще се настани в нас и между нас.
Отдръпването може да се случи, като например заявим вътрешно своята отделност от другия. Аз не съм ти. Аз не съм твоите вътрешни характеристики, не съм външния ти вид, не съм каквото и да е, което си ти. Буквално можем да изброим наум всичко онова, което другият е и да се разграничим – до най-малки детайли. * Отделянето ще доведе до това да различим себе си и собствените си нужди, а ще ни свърже и с нуждите на партньора ни. За да видим другия, трябва да излезем от неговите граници. Когато оттеглим проекциите си, можем да се присъединим към него и да започнем да взаимодействаме като две цялости. Едно съвсем просто упражнение добре ще онагледи написаното дотук. Ако поставите длан точно до очите си, ще забележите, че не различавате линиите на ръката. Когато започнете да отдалечавате ръката, линиите постепенно ще започнат да се открояват. И е въпрос на баланс да не се отдалечите в повече 🙂
* Има такова упражнение в Кратките подходи