Ден след Прошка за прошката

Опитвам се по-често да живея така, че да няма нужда да прощавам. С други думи – да не гледам на хората изключително от бялата страна, та да се налага да им прощавам тъмните нюанси после.

Наблягам на доброто – това за мен означава, че се вълнувам от целостта на човек, не само едната му половина.
Всекидневното преглеждане на отношението ни към себе си, хората и нещата, освобождането от себеосъждане, осъждане, обиди и униние – това вече е прошка (и поискана, и дадена). Оттам нататък ставаме по-гъвкави в приемането на идващото.

Механичната молба за прошка и също толкова механичното й даване в отговор, успиват съвестта: ритуално ще кажем нещо и това ще ни освободи от отговорността да си свършим вътрешната работа. Удобно. Ама толкова, колкото й е било на принцесата върху граховото зърно.

Истинското искане на прошка идва с вътрешно покаяние, а покаяние означава промяна. Без промяна няма покаяние, съответно и искането на прошка е безсмислено.

Или както Макарий Светогрец казва (не само той): „Покаянието е съзнанието за грешката, която някой е направил, и промяната на ума/обръщането.“

Малко са истинските прошки, които съм искала и помня, че след едната нищо не остана същото. Беше искане на прошка, в което дадох реална промяна отвътре. Привидно искаме, но всъщност даваме – така разбирам истинската прошка. Когато нараним другия и след това го молим за прошка, ние отново се готвим да вземем от него наготово. Без да дадем, без да жертваме. Обидих те, взех от теб, сега дай прошка, без аз да се променям. Ти дай, аз ще взема. Това си е чисто консуматорство.

Иначе и този празник има своя положителен, напомнящ смисъл.