Години наред около Коледа си пусках филма „Остров“ – за придърпване към центъра в случай на отскачане в периферията, за настройване на поизместената леща, за да влезе в мен Христовата светлина и да фокусирам по-добре Неговия образ в душата си.

Щайнер казва, че някога по Коледа се е „празнувало не обикновено раждане, а слизането на Христовото същество за новооплождането на земното битие. През тези дни, свързани с появата на Христос, хората са искали да осмислят тайната, че небесна същност се е свързала със Земята, че човечеството е получило нов импулс в развитието си чрез това въздействие.“

Винаги дълбоко съм усещала, че това не е просто празник, не подаръците и трапезите са фокус /макар да няма нищо лошо в тях, напротив, стига да не присвояват смисъла/. Усещала съм, че всеобщото празнуване не ми отнема и частица от светостта на този миг. Толкова силен е повикът свише във времето около Коледа, че никога не ми е и хрумвало да го потушавам със съмнения и умствени спекулации. В този момент от годината близнашкият ми ум е притихнал и отдаден на отвъдна на себе си реалност.

И съм усещала, че точно тогава дверите на душата ми са още по-отворени от обичайното, също и за посланията на „Остров“.

Този филм винаги ме разтърсва до дъно. И дъното винаги се обръща на трамплин към по-осветено мое вътрешно пространство, по-любящо, смирено и тихо.

Последният път го гледах в модула ни по Естествена психотерапия, не по Коледа впрочем, и ефектът беше отново мощен /и заради енергията на групата – преплетените в молитвена преживелищност сърца…/.

С две думи – „Остров“ разказва за живота на човек, който от страх, под натиска на немски войници, застрелва приятеля си през Втората световна война. По-късно живее в манастир, служейки на Бог, изкупвайки ежедневно вината си, вършейки чудеса с миряните, които идват за помощ. Един ден разбира, че приятелят му е жив…

Християнски публицисти имат своите критики към филма /все пак по-малко строги от тези на радикалните православни/ – че представя героя не съвсем реалистично, че логиката на образа му е компрометирана от факта, че не е изповядал греха си, че вероятно държи последния в тайна /което е в противоречие с възприетата църковна и манастирска традиция/. А същевременно е свързан с църковната институция и привидно се обляга на нея. Живее като юродив*, служи на Бог отдадено, но същевременно не слуша духовния си наставник; уверено сочи греховете на друг послушник; лекува чудодейно миряни, като уж крие, че той е проводникът божи, пък после те все пак разбират – което засилва духовното му его /“непокайно покаяние“ и „гордо подвижничество“/ и пр. На такива и други особености се опират критиките към образа на отец Анатолий, който следва да е изграден около идеята за обикновен послушник, отдаден на изкуплението на греха си, а в крайна сметка /според критикуващите/ в същината си се оказва по-близък до скандалния монах Распутин.

Само че тук не просто става дума за художествено произведение, но най-вече за жива творба. От тези, които след създаването си заживяват самостоятелно и въздействат, при все недостатъците си, по-силно, отколкото ако се бяха придържали чинно към всяка буква на православното правил/н/о.

И за мен важното в случая е, с какво се свързвам в душата си чрез този филм, повдига ли ме, снижава ли ме. И о, да, той ме хвърля директно по нанадолнището на гордостта ми – припомня ми низините ми, но не виновно, а покаятелно. Измива ме в езерните води на божията благодат и милост, и ме повдига до любовта и прошката в душата ми. Всяко гледане е като своеобразно посвещение в смирено служене на по-високото в мен.

Истинското покаяние отразява невъзможността човек да остане същият. Когато е налично то, все някога вината предава щафетата на отговорността. Вечно виновният обикновено не съумява да поеме отговорност, той е привързан към грешката си, не към промяна и подобрение. У отец Анатолий откриваме едновременно тежестта на вината, но и категоричното движение в посока изцеление на душата, дълбока промяна, посвещаване на Бог.

Пресъздадената простота на делника на героя и приглушените цветове, подбрани да я подчертаят, събуждат у мен мистично усещане. Сякаш имам в себе си и един почти аскет, който влиза в дълбочина през портата на изчистеното от излишъци, през непретенциозното, суровото, усилното /в най-хубавия смисъл на последната дума – като преодоляване, като справяне, като отдаване на енергия/.

Отец Анатолий няма идея за възвръщаемост на материално ниво – той е положил душа и тяло в безкористна служба на Бог.

Вярвам, че добрият терапевт по същия начин предпоставя служенето, отдаването на любов. Оттам насетне адекватното заплащане е необходимо, защото обменът и заявените граници са критично важни за здравословната терапия.

Безсребърничеството основно се измерва в нагласата на човек, в изходната му точка – парите ли е сложил в основата или служенето чрез споделяне на дарби и умения за доброто на цялото.

Темата за прошката е една от любимите ми, за мен тя е в пряка релация с покаянието. Ще цитирам няколко реда от статията си „Да искаш прошка означава да дадеш промяна“:

***

Механичната молба за прошка и също толкова механичното й даване в отговор, успиват съвестта: ритуално ще кажем нещо и това ще ни освободи от отговорността да си свършим вътрешната работа. Удобно. Ама толкова, колкото й е било на принцесата върху граховото зърно.

Истинското искане на прошка идва с вътрешно покаяние, а покаяние означава промяна. Без промяна няма покаяние, съответно и искането на прошка е безсмислено.

Или както Макарий Светогрец казва /не само той/: „Покаянието е съзнанието за грешката, която някой е направил, и промяната на ума/обръщането.“

Малко са истинските прошки, които съм искала и помня, че след едната нищо не остана същото. Беше искане на прошка, в което дадох реална промяна отвътре. Привидно искаме, но всъщност даваме – така разбирам истинската прошка. Когато нараним другия и след това го молим за прошка, ние отново се готвим да вземем от него наготово. Без да дадем, без да жертваме. Обидих те, взех от теб, сега дай прошка, без аз да се променям. Ти дай, аз ще взема. Това си е чисто консуматорство.

***

Както и по-горе стана дума – Отец Анатолий дава промяна, не просто моли да бъде помилван свише и от приятеля си. Страхът, който го превръща в предател, се оказва лост за преобразяване, слабост, която ще се обърне на супер сила. От позиция на силата, сиреч на любовта /обратното на любовта е именно страхът/, той става отдаващ, променящ, съзвучен с по-голямото.

Радостта, която спонтанно преживява героят, също е израз на любов и висок дух, при все непоносимите душевни тежнения. Липсва унинието, което отдалечава от Бог.

Сещам се за вярването на мнозина, че молитвата, обръщането към Бог, още повече ако се случват в храм, предполагат дълбок трагизъм. Лично аз не вярвам в това.

Анатолий заминава отвъд, подобно на светец или напреднал йогин – знае деня и часа на напускането си и прекрачва прага молитвено. След като преди това е видял с очите си, че приятелят, когото предава на младини, е жив и здрав, и след като е получил прошката му. Това не отмива греха, но внася дълбоко успокоение в приживе преминалата му през ада душа.

В църквианското християнство темата за греха е силно застъпена, не очаквам филмът еретично да градира до прекрояването ѝ, не би било достоверно. А и не е нужно. Преживяването ми не страда от това.

Разтърсващото за мен в този филм, е напомнянето, че светецът е покаял се грешник, напомнянето, че пред всички ни има шанс и път, че и най-изпадналият сред нас е мил на Бога и потенциално способен на въздигане до горната си земя. Всеки от нас има в душата си божествен инструмент, който един ден неизбежно ще просвири.

*юродиви – светци, които се преструват на грешници, имат на пръв поглед странно поведение, често се държат като безумни пред хората денем, а нощем се молят, вършат изцеления и различни чудеса