/Социален експеримент №2, който проведохме в школата по Естествена психотерапия/

Ден първи:

Какво е да си уличен пишман музикант, който здраво фалшивее и се разнася с табела: “Пумогнете да се приберем в Шумен! Помошт за уличните музиканти!”?

Бяхме банда от трима, а после и четирима такива, напълно нелепи, седнали първо досами спирка на трамвай, после в градинка, след това до ЦУМ. Кулминацията в този опит дойде насред Витошка, където и още колеги се появиха, напуснаха клошарските си или други улични кожи и се присъединиха към нас, вече в кожите на проповедници, даже фанатици, изповядващи някакво, разбира се, спасително учение. Поощрявахме минувачите да се осъзнаят и смирят.

Така вършехме “святото” си дело, както мнозина сред нас в реалния живот, понякога дори безгласно, проповядват изпод удобното си лустро. Докато държат на къса каишка агресивните си и неинтегрирани вярвания, докато тикат сенките си дълбоко навътре и се преструват, че миризмата на гнилостните им вътрешни процеси не съществува. Фанатичните проповедници са едни от тези, които силно са ми натискали бутоните през годините. Особено тези, които обхождат фейсбук стъгдите. Сочат те с пръст, говорят за Бог или друго, плашат със своеобразен съд, пред който ще бъдеш изправен, наставляват, обиждат. И казват, че говорят я от името на космическата любов, я от личния си въздуховен пиедестал.

Беше ми интересно в тази кожа, но не трудно, защото не ме бодат вече точно тези сенки. Макар никога да не съм ходила да дърпам хората по чужди фейсбук стени, един див пламък на тема справедливост има в мен. Пък то човешката, линейната тоест справедливост, също бива яростна и фанатична.

Работя като терапевт, из улиците срещам познати лица. Може и да са минали край мен хора, с които се познаваме и които хабер си нямат, че съм участник в социален експеримент. Това на моменти ми беше предизвикателство. Махвах с ръка и продължавах, но току ме бъзваше отново.

А в миналото, когато правех всевъзможни дивотии, си бях почти инкогнито. Пък то даже тогава се намираше някой познат да изпорти положението, камо ли сега да остана напълно невидима.

Само че ние сме с гарантирано непоклатим висок статус само във фантазиите си. Винаги има едно паралелно и съвсем реално измерение – на дъх разстояние впрочем – в което сме на дъното, оголени до травмите си. И понякога пребиваването в това уж изпадане е шанс за изцеление. През отупването от прекомерни его идентификации.

Затова ви препоръчвам периодично /цял живот/ да се провокирате да влизате в кожи, които са ви трудни. Не за да останете в тях – например гаднярката и простачката не смятам да ги каня за постоянно у себе си /само за понякога/ – но за да не бягате през глава от тях. Да си позволявате да бъдете никой, да сте малки, да сте нищо, докато това спре да ви смазва. Защото всичкото си можем да го намерим само в нищото си. Не сме външния вид, нито професиите, нито къщите, нито удобствата си. Много повече сме. Но на земно ниво можем да разберем колко много имаме в себе си, чак когато се видим смалени до неузнаваемост. Когато обелим слой по слой всички груби и фини притежания. Тогава последните стават прекрасен бонус, започваме да играем живота. И разбираме, че онова, през което се определяме – било то материално или духовно – е прашинка. Толкова големи се оказваме, че ни остава само да се смирим пред този факт. Онзи, който не може да се смири, хич и не знае, че носи безграничност в себе си. И поради това незнание се опитва да се раздуе или да се смали изкуствено. Познато ли ви е? И на мен така.

Дъното не е да си никой в социума. Дъно е да не си се удрял във вътрешните си дъна̀ за градивен отскок, да ходиш по облаците, докато гледаш отвисоко човеците.

Ден втори:

Следващите ни кожи бяха на арогантни простаци в мола.

Имахме няколко спонтанно пресъздадени сценария, последният от които в компанията и на три колежки. Основно в опита присъствахме трима човека.

В първия експеримент колега влезе в кожата на моя братовчед Мето – сливенски земеделски бос, персона от подземния свят, съвършен простак.

Аз пък бях изпедепцана селячка /не откъм произход – отнасям се с искрено уважение към селския такъв, а откъм поведение и манталитет/. Двамата с мъжа ми /Гената/ трябваше да вдигаме сватба скоро и Мето ни водеше по магазините да ни купува тежки злата, защото „Една брат’чедка имам аз, ей! Взимайти какот’ си харесати, един път сватба дигати!”

Сещах се за момента от филма “Вампири и таласъми”, в който актрисата Пепа Николова, в ролята на брутална и невежа жена, съпруга на партизанин, се провикваше към челядта си, докато напъждаше аристократите, живели допреди там: „Ялати мама, ялати! Тея не мож‘ га разбра де са яли, де са с.али.” Някаква неприятна аналогия усещах с нейния персонаж, па макар и моя диалект да беше различен. Истинска клиентка, интелигентна жена ми се стори, многократно и с деликатна насмешка ме гледаше, заслушваше се в акцента ми. Пък иначе съм една умна, па и духовна, па и терапевт. А сега някой гледа към мен и ме свързва с тоя баш образ.

Тъй назоваемият Мето ни предлагаше да вземем и още, и още – не само гривна, ми и огърлица, ама и пръстен. Пред него бяхме скромни и отвръщахме: “Ни мий удобно, батко Мето, н’дей тъй!“, а когато излизаше да води на висок глас безумни разговори уж с някакви други съмнителни босове, пред продавачите го „хранехме“: „Дай да вземем още, тоя идиот има много пари!”.

И най-гадният момент от този експеримент дойде, когато хората очакваха да платим, а картата на бат‘ Мето се оказа празна. Наблюдавах неудобството си от начина, по който ухажваха нас, простаците, та чак казаха на „братовчеда“, че отдавна не са го виждали в магазина /колегата никога не е стъпвал там преди/, че тези точно бижута били пресни, пресни и пр. Останахме по гола претенция. И лично аз по чувството, че съм длъжна. Обаче си дадох сметка, че още повече щеше да ми е неприятна остатъчната емоция, ако наистина бяхме купили всичко това в тези си кожи. Това, че се оказахме кухи и празни не само като хора, а и като джоб, е една идея по-щадящият развой.

Е, Мето просто трябваше да изтича до колата за пълна карта, но не се върнахме.

Дизайните на тези експерименти измисляме сами, в най-добрия случай – с оглед на онова отвътре, което ни е трудно да интегрираме. С много важното уточнение: Без да целим да създаваме хаос и смут в обществото или проблеми на хората, с които влизаме във взаимодействие. Някои от последните вероятно ще се срещнат със свои сенки чрез нашите прояви, но това е друга тема.

В нас има всичко. Имаме си под сурдинка простак, гадняр, долен чалгар /тоя се спотайва под елитарни претенции, друса най-малкото ментални маанета зад гърба на финото поведение и изтънчения вкус/, имаме всичко. Колкото по-прегърнати са ни сенките, колкото сме по-цялостни, толкова по-малко турбуленции ще ни разтърсват отвътре и толкова по-малко ексцесии отвън. Никоя прегърната сянка не излиза да громи, тя си застава на мястото и стихва. Ако обаче се борим да изтръгваме сенките или с все сила ги потискаме – тогава ще патим от тях.

Да съм цялостна – това е дълбокият ми стремеж и посоката на работата ми.

Не смятам, че непременно следва човек да резонира с такъв точно начин за интегриране на тъмното си. Вие може да изберете своите начини за преработка на коренни вярвания.

Нещо още – това не е хипария, каквато добре познавам от ранната си младост. Не са обичайните изтрещялости, с каквито изобилно мога да се хваля.

Не за влизане в роля става дума, а за съзнателно обличане на истинска кожа. От “роля” до “кожа” има планина разлика. Както подчертавам и в опита си от миналата година, статия за който може да бъде прочетена ТУК.

А кои са нашите истински кожи? Може би на свестни жени и мъже, които не са нито клошари, нито гадняри, и които стоят на завет в удобството си? Само че най-автентична и истинска е сърцевината ни. Онова, което носим, независимо от временните кожи, и което ни свързва. Земната твърд и небето са постеля и покрив за всички ни.