Задайте вашия въпрос към Нина КосеваВъпрос: Здравейте. Имаме дете на 5 години, което от известно време стана много нервно, неспокойно, инатливо, отказващо да сътрудничи. Съпругът ми има здравословни проблеми в момента, ще влиза в болница за изследвания, и вероятно подсъзнателно съм се притеснила за него. Възможно ли е моите притеснения също по някакъв несъзнателен начин да са се прехвърлили върху детето? Има ли научни изследвания, които да доказват подобна взаимовръзка или някаква информация, която мога да прочета?
Отговор: Здравейте! Благодаря ви за доверието! 🙂
Да, вие съвсем правилно се ориентирате – притеснението на родителя се прехвърля върху децата. Те са като антенки, които долавят и най-фините колебания във вътрешното ни състояние. Инстинктът им е безпогрешен. Казвате, че детето отказва да сътрудничи, а всъщност е точно обратното – докато се държи по описания от вас начин, то именно сътрудничи. Прави го, като вероятно вади на повърхността онези ваши емоции, които не си позволявате да артикулирате свободно. Ако ви е напрегнато и нервно отвътре, това ще е и неговият поведенчески отговор. Има вариант да се потиска /за да удовлетвори родителските очаквания/ и да реагира обратно на описаното, което обаче не би било по-добре за емоционалното му здраве. Обърнете внимание на думите, които използвате по отношение на детето – „неспокойно“, „инатливо“, „отказващо да сътрудничи“. За кого реално говорите, кой е инатлив, кой не сътрудничи? Засичате ли в себе си подобни характеристики, или може би в съпруга си?
Освен директно отражение на ситуацията, детето може през поведението си да ви дава и по-дълбока обратна връзка - например относно невидимите динамики в семейните отношения. Кое е онова, което ви прави неспокойна и нервна отвъд конкретната ситуация? Съществува ли постоянен вътрешен фон на напрежение, безпокойство, съпротива и пр., и пр., който сте изтласкала на задна линия или пък за който съзнателно не споделяте в горните няколко реда? Има ли важни теми, по които не намирате пресечна точка с партньора си и срещате твърд отпор отсреща? Това не са въпроси, на които непременно да отговорите тук, а които сама и честно да си зададете, за да задълбочите разбирането си за случващото се. Вие сте ни изпратили “снимка” само на един момент, на динамика, извадена от цялостния контекст: съпругът ви има здравословни проблеми, притеснена сте поради това, а детето е нервно, неспокойно, инатливо, отказващо да сътрудничи. /Последното изречение е копие на “снимката“/ Вероятно съществува по-голяма картина, от която споделеният момент е само щрих/.
Нормално е да сте притеснена при тази ситуация, нормално е да повлияете детето си емоционално. Въпросът е какво следва оттук натататък. На първо място ви поздравявам, че търсите подкрепа и информация. Това е чудесна отправна точка към повече осъзнаване по темата. Препоръчвам ви „Вашето компетентно дете“ и останалите книги на Йеспер Юл. Ще намерите отговори на въпросите си на разбираем и едновременно интелигентен език, през примери от живота.
Най-релевантните научни изследвания се намират в непосредствения ни опит. Засичала съм многократно как промените във вътрешната ми среда задействат промяна и у мои близки. Поразително е колко бързо става промяната у децата конкретно, стига възрастният да различи и назове своите лични вътрешни предизвикателства, стига да поеме отговорност, че последните се намират у него самия, не у детето. Що се отнася до децата, особено на подобна възраст, отговорни са родителите. Подчертавам – отговорни, не виновни. Ние сме хора, не божества, съответно имаме своите варирания по емоционалната скала.
Сърдечно ви желая успех и ви изпращам подкрепа!
Въпрос: От малка усещам как майка ми винаги предпочита брат ми. Наранявала ме е много пъти с думи и дейстия. Опитвала съм да ѝ кажа как се чуствам и че не е права, и веднага започва да се прави на жертва и да съжалява брат ми. Много Ви моля, кажете как да го преглътна това, защото толкова много ме боли от този факт, че не мога да живея пълноценно и само това мисля ;( ;(
Отговор: Здравейте! Чувам ви, усещам болката ви и ви разбирам. Отваряте наистина сложна тема, по която липсват всякакви подробности, но не само тези, които вие бихте разказала, а и такива, които разкриват малко повече динамики от семейната ви система. Работа с подходящ терапевт би ви била много полезна. В евентуална терапия ще откриете, че не бива да преглъщате нищо, а бива да се научите да разпознавате, валидирате и приемате емоциите си такива, каквито са. Отношенията с родителите са база и силно повлияват целия живот на човек. Затова са и отправна точка в терапевтичната работа.
Родителите не виждат децата си по един и същ начин, защото имат различно взаимодействие с всяко от тях. Някои деца им натискат повече бутони, защото разкриват болезнени сходства – детето проявява качества, които родителят държи на сянка. Някои деца неосъзнато и чисто психологически заемат мястото на друг член от семейната система /някой изтласкан, неприет, забравен и пр./, не са в ролята си на деца, съответно родителят не може да ги види. Или по-скоро вижда в тях този, когото те представляват/ неосъзнато разиграват. Не става дума за директно виждане през сетивото за гледане, а за вътрешно разпознаване. А е възможно и родителят да не е на правилното място спрямо децата си, да гледа назад, към някой друг член на рода, към когото е лоялен. Има различни видове енергийни заплитания, които могат да бъдат причина за описаното дотук.
Ако горните изречения ви звучат абстрактно, по време на терапия бихте могла да откриете много повече смисъл в тях.
Родителите обикновено правят толкова, колкото им позволяват възможностите. Обичат децата си по начина, по който могат. Понякога обгрижват приоритетно по-слабото звено в системата /детето, което по-трудно се справя и пр./.
Има един, независещ от нашата воля порядък, по който са наредени нещата и да, от човешката ни камбанария той невинаги изглежда справедлив. Всичко обаче е тъкмо такова, каквото е най-добре за нас да бъде, макар в момента, когато минаваме през чистилищата си, да не успяваме непременно да погледнем от тази перспектива. И имаме правото да изкрещим или изплачем болката си, да въстанем срещу несправедливостта. Въпросът е да продължим и отвъд това. Да продължим нататък.
Лично на мен преди години ми беше в изключителна подкрепа Лазарев с поредицата си “Диагностика на кармата” – можете да я потърсите, ако желаете. Той пък предлага вариант за самостоятелна работа през дълбоко изчистване, молитва, изграждане на здрави приоритети, увеличаването на количеството любов в душата.
Когато пораснем, ставаме отговорни за онова, което преживяваме и посоката, в която вървим, е приемане на родителите такива, каквито са. Последното не може да се случи веднага, то е процес. Често дълъг и нелек. И винаги предхождан от отрицание, гняв, болка и пр. трудни емоции. И не трябва да бързаме с приемането. Нужно е първо да признаем всичко, от което ни боли, да си дадем време.
Винаги имаме нужда от своите майка и баща за опора. Идва обаче момент, когато ставаме способни да се самоосиновим, признавайки на биологичните си родители приноса им по отношение на нас.
В отговорността ни като вече големи хора влиза лекуването на травмите ни. Това е инвестиция в нашето добруване, но и в добруването на децата ни.
Дори да ме разберете интелектуално, това, от което вярвам, че бихте се ползвала истински, е преживелищна терапевтична опитност, в която да работите по себе си.
Поздрави и успех!
ЗАДАЙТЕ ВАШИЯ ВЪПРОС: