Мелани Клайн е вярна последователка Фройд, която поставя под съмнение и променя/доразвива някои от неговите базисни теории.

Тя е фокусирана върху психо-сексуалното развитие на децата и въвежда психоаналитичната практика за малки деца.

Следващият текст е без претенция за изчерпателност, той маркира някои от важните теми в нейната работа.

Параноидно-шизоидната позиция – съдържания и динамика в инфанта (нормално присъстваща) и възрастния с патологична характерова органзация.

Според Мелани Клайн през първата година от живота си човеците минаваме през две позиции, съответно това са параноидно-шизоидна позиция и депресивна позиция. По време на всяка от тях имаме своите преживявания, базирани на сетивните ни възприятия, и развиваме специфични защитни механизми за справяне с текущите предизвикателства.

Първа е параноидно-шизоидната позиция, която започва от раждането и продължава до около четвъртия или шестия месец. Докато пребивава в нея, бебето е напълно уязвимо, зависимо от благоволението на майка си, а всъщност най-вече от нейната обич и закрила. Нужни са му сигурност, стабилност, храна. Изключително чувствително е към фрустрации. По това време двата основни нагона в него, които са свързани с любовта и смъртта, са почти неконтролируеми. Поради нуждата майката да е постоянно около него, което практически не може да се реализира на сто процента, детето проявява защитен механизъм, познат като разцепване. В неговото съзнание майката съществува на два полюса – когато храни и е налична, тя е добра, когато отстъства и го неглижира, е лоша. Към нея като добър обект то насочва силите на Ерос под формата на любов, обратно – към лошата майка насочва деструктивния нагон. Реципрочно, докато разцепва майката външно, детето разцепва и себе си отвътре, то също става добро и лошо, като така предпазва от унищожение добрия обект. Бебето преживява персекуторна тревожност, завладяват го страхове, свързани с обект, който го преследва и който може да го унищожи. Тези страхове идват в отговор на агресията, която то насочва към „лошия обект“. Започва да определя всичко, което преживява, като само добро или само лошо. Неговият свят е черно-бял. Така то изгражда категории, в които да разположи идващото отвън и отвътре.

Нормално за бебето в тази фаза е да разцепва реалността. Така то се свързва вътрешно с добрия обект, което му дава опора и е здрава отправна точка за справяне с идващото отвън в следващите години. Съответно разбира, че има и лошо, макар поради разцепването да ситуира лошото изцяло извън себе си. По-късно в депресивната позиция има възможност за свързване на лошото и доброто, за създаване на цялостен образ.

По време на модула с доктор Василев си спомних сън от детството, който съотнасям към разцепването. Била съм на около пет години, ако правилно помня, когато сънувах майка си в две различни роли – появи се символично като две сестри – добра царица и нейната лоша близначка. Доста по-късно в живота си имах възможност да осъзная разцепването от началните фази и да работя по него /според възможностите си тогава/. Вярвам, че тази вътрешна работа ме е завхрила в посока към постигане на интегритет. Последният се превърна в нещо от първостепенна важност за мен.

Комфортът, който получава детето в началото на своя жизнен път, докосването, гушкането, обичта, са база за изграждането му като човек, който може в последствие до постигне състояние на щастие. Отношението на майката към него е всичко, тъй като в началото тя и бебето са неделимо цяло. Всичко, което бебето изпитва, неизменно свързва с нея.

При патологичната психична организация не се случва преминаване към депресивна позиция. Човекът расте физически, но психологически застива във фазата на параноидно-шизоидното. Той продължава да разцепва, да проектира, отрича, идеализира. Според клайнианската анлаиза патологичните организации се опират на здрави и ригидни защити. Имаме оставане в отделността, няма го съчленяването на двата противопоставени в най-ранната фаза обекта.

Параноидната омраза на такъв човек се проективно се насочва, както към т.нар. лоши обекти отвън, така и към добрите обекти. Тъй като човекът с патологична организация е разцепен, той вижда последните като задържащи за себе си доброто, което той е изтласкал встрани. Той чувства любящото отношение като заплаха.

Депресивната (интегрираща, оцялостяваща) позиция – динамика

Важно за развитие на детето е то да да събере частите на майката в единен образ. Да я види и преживее като обичан цял човек. Едва тогава е възможна появата на здрава вина в контекста на преживените импулси от арсенала на Танатос. Когато успее да направи това, се появяват чувства на вина във връзка със собствената разрушителност, за която то се страхува, че е потенциална опасност за обичания обект.

Непреминаване към депресивната фаза означава, че детето е останало в положение на неразрешен конфликт с майката и връзката му с нея не може да бъде щастлива, а развитието се преустановява.

В тази позиция, в която по естествен път се навлиза към шестия месец след раждането, детето забелязва, че обектите са независими от него. Става възможна интеграцията на лошо и добро в майката. Един и същ обект носи веднъж приятни, а друг път неприятни усещания. Той е и обичан, и мразен.

Депресивният момент тук идва в следствие на страха, че обектът може да бъде загубен. Появява се страдание при преживяването на тази възможност, както и чувства на вина и благодарност. Започва потискане на инстинктите. У бебето набъбва страхът, че майката ще да бъде унищожена от неговите агресивни импулси. Идва и желанието да бъде поправено стореното спрямо нея.

Загубата е подопечна на Танатос и се сещам тук за това, колко важно е да почитаме и нежеланите богове, защото когато приемем отделността, раздялата, края /Танатос/, тогава и играта на Ерос /началото, любвта/ е по-устойчива в живота ни. А Танатос, веднъж приет, спира да бъде натрапчиво неприятен и да подсича проявите на Ерос.

От първостеппенна важност е майката да съгради щастлива връзка с детето, то да чувства, че е удоволствие за нея да се грижи за него, да го храни и докосва. Ако усеща топлината и любовта ѝ, възможността да повярва в силата на вътрешния си добър обект нараства.

Депресивната позиция сваля омнипотентната кожа, вече става ясно, че има обекти отвъд контрола на детето, извън него, отделни.

Финалният момент, когато детето напуска тази позиция, е свързан с интегриране отвътре на добрия обект. Това става солидна база за по-нататъшно здраво развитие.

Това е и позицията, по време на която се развива способност да се служи със символи, което е невъзможно в предходната фаза. Например представата за гърдата и самата гърда. За М. Клайн присъствието на символно виждане е помощно за справянето с тревожността, идваща от двойнствеността.

Прогрес и регрес, случващ се между двете позиции

От гледна точна на клайнианската психоанализа нито една от двете позиции не бива напускана изцяло, затова е възможен регрес към някоя от тях. При връщането към параноидно-шизоидната позиция се наблюдава включване на защитни механизми като разцепване и проективна идентификация. В следствие на това и болестни картини като шизофрения и параноя.

Низхождането към депресивната позиция от своя страна има отношение към маниакално-депресивните състояния, обвързани с вина, страдание и двойнственост.

Според Клайн нерешените проблеми по време на престоя в някоя от позициите водят до зацепване в съответната позиция и оставят врата за по-късно връщане назад, както и за събуждане на психоза.

Естественият прогрес е минаването от шизоидната към депресивната позиция и обособяването на единен образ в съзнанието, който помирява противоречието в един обект да съществуват лошо и добро едновременно.

Преходните обекти при детето – психични наличности, инвестирани в тях, функция и роля

Преходните обектиимат ритуална роля за детето. Биват използвани в моменти на самота и тревожност, за да изведат от тези състояния. Според Уникът те са универсален седатив. Когато психологическото порастване е било прекъснато, дори в зряла възраст индивидът продължава да търси заместители на неудовлетворената си в началните етапи потребност от майчина любов.

За детето, когато то е в етапа на появата на преходни обекти, последните са нещо здраво и необходимо. Загубата /условно казано/ на част от майката е неизменно да настъпи, естествено е тя да не може да бъде постоянно налична. Детето намира заместител на майчините грижи, които липсват, за да преодолее адекватно загубите и малките раздели. Често заместителите са меки предмети, тип плюшени играчки, контакът с които пресъздава топлината и уюта на майчината ласка. Могат да бъдат и други предмети, включително биберони, одеяла. Обект, избран с тази цел, носи коренно различна функция от обикновените играчки.

Когато майката е на работа, когато детето е разстоено или предстои да си ляга да спи, то насочва вниманието си към своето средство за успокоение. Понякога търси своите заместващи обекти, дори когато майката е налична. На този етап психиката активно се преобразува, това е преходно време. Детето в някакъв смисъл се сблъсква с по-приземения образ на майката, лишен в известна степен от досегашния си магически ореол.

“Изворът/ фонтанът на живота” като съзнавана репрезентация на дълбоко несъзнаваната символика и смислово съдържание на майчината гърда. 

Бебето свързва всички позитивни преживявания с добрата гърда, а всички негативни съответно с лошата гърда. Едната гърда репрезентира неоткликващата, неналична майка, а другата обратно – топлата, любяща и добра майка. Разбира се, невинаги става дума за буквална репрезентация, често за бебето лоша се явява и истински отдадената и любяща майка, която в някакъв момент и по някаква причина е на кратка пауза – отишла е да се нахрани или изкъпе например /но това отново свръзва бебето със страха от загуба и раздяла/. Когато гърдата не е там, където детето я търси, то я чувства окончателно изгубена. Пряката връзка между гърда и майка води до чувството, че и майката е изгубена, реципрочно и майката отвътре също.

Според мен и правилното отбиване на детето има отношение тук. Майката да съумее в подходящ момент да сложи край на директните отношения с гърдата, успоредно продължавайки да бъде любящ и топъл пристан за детето си.

Онова, което извира от майката към детето, е като фонтан на живота – това е началната зададеност, която формира човека и му дава посока. Този фонтан или ще продължи да струи изобилно, или ще пресъхне – ако в сърцевината му няма напоителен извор. С уговорката, че дори пресъхналият фонтан може да се оживи, ако човек в зряла възраст начене да работи по възстановяване на прекъснатата връзка и самоосинови/самоодъщери себе си. В началните етапи детето е силно зависимо от майката и от това дали тя обича себе си зависи дали ще бъде посята здрава себелюбов и в него. Базисното доверие се помещава именно тук, освен, разбира се, в пренаталната фаза.

Едиповият комплекс – фройдистко и клайнианско разбиране. Нормалността му в детството. Патология, свързана с него в зряла възраст. 

Според Мелани Клайн Едиповият комплекс се заражда по време на депресивната позиция, когато детето е започнало да съчетава в едно противоположните качества на обектите, когато майката е цяло, съчетано от противоположности, а обектите навън също са носители и на добро, и на лошо едновременно. Когато детето разпознае родителите си като отделни от него хора, които имат отношения, в които то не е включено. Като следствие то започва да наслагва върху тяхната връзка своите желания. Според Клайн от съвсем ранна възраст у децата се проявяват разрушителни нагони. Счита се, че тя в известна степен детронира сериозността на Едиповия комплекс, привнесена от Фройд.

Фройд на свой предшестващ Клайн ред, настоява, че момчетата изпитват сексуално желание към майките си, докато преживяват бащите си като съперници, които желаят да отстранят. За него отношенията с бащата са база на психосексуалното развитие на човек, а за Клайн отношенията с майката са в основата. Според Фройд едиповият комплекс се появява около тригодишна възраст.

Сред патологичните изрази на едиповия комплекс е инцеста, в същата графа би могла да бъде настанена и определен вид хомосексуалност.

Някои от по-безобидните патологии във връзка с наличието на Едипов комплекс наблюдаваме постоянно наоколо си. Например мъже, дори семейни, които нямат място във вътрешното си пространство за любима жена, тъй като на психологическо ниво са сраснати с майката. Тази пробойна прави невъзможни истинските любовни взаимоотношения.

На един психологически семинар отпред излезе дама на 64 години, която сподели, че 32 годишния ѝ син не желае да се отдели и да живее самстоятелно, да си потърси любима, да създаде свой дом. Водещият ѝ отвърна: „Да, той вече си има любима, затова е така.”. За нея тази обратна връзка доведе до прозрение, което се надявам да ѝ е помогнало да пусне своя син, заемал позицията на липсващия ѝ през годините партньор.