К.Г.Юнг

Опитът ми в кожата на просякиня и след това в кожата на гаднярка

Поведенческите експерименти могат да обърнат по-сигурно и бързо инерцията на вкоренените подсъзнателни модели, отколкото много други работни подходи. Директният опит на терен ни помага да реконструираме и оздравим характеровото си здание, да направим основата и скелета му едновременно гъвкави и солидни.

Маладаптивните психични съдържания ни втвърдяват и в резултат ставаме чупливи. Променяме се качествено, едва когато прегърнем неосветените си участъци и започнем да ги наместваме в съзнателното си пространство. Всичко, чието съществуване истински валидираме, се смалява дотолкова, че вече не то управлява нас, а ние него.

Идеята е поведенческите предизвикателства да разбъркат ригидната ни подсъзнателна подредба и да помогнат да се подредим нелинейно, захващайки се за по-трайни и не толкова очевидни устои. Да се доверим на по-голямата картина, вместо да се идентифицираме с щрихи от краткия свят. Често тленното ни пленява с ефимерната си сладост и забравяме, че сме дошли само по душа́, и че пак такива ще си отлетим към Дома. За да не се превърне тази сладост в горчилка в края на дните ни, има смисъл не просто периодично да си припомняме, че сме тленни, но понякога и да влизаме в кожата на отлъчени от обществото маргинали.

Структурата на експериментите е до някаква степен флуидна, защото ако за определен човек предизвикателно е едно, за друг е нещо различно. Когато групата ни /специализанти по Естествена психотерапия/ излезе на поведенческо-експерименталния пангар, за някои от нас по-разтърсващо беше да бъдат гадни скандалджии, докато за други просенето се оказа катализатор за трансформативни преживявания. Ще разкажа за своя опит и на двата „фронта“ J

Неслучайно подзаглавието на тази статия гласи, че съм била в „кожата“ на просякиня и след това на гаднярка. Именно в кожата бях, а не в ролята. Да си в роля, те държи на дистанция и ти дава сигурността, че колкото и да си близо до образа, който играеш, ти никога няма да бъдеш на неговото място. Застрахован си, някак отгоре стоиш. Докато влизайки в „кожата“ ставаш уязвим и наистина преживяваш дъното, плуваш с „утайката“. Имаш възможност за смирено свързване с друг модус на съществуването си. Или с модус на несъществуването си.

Когато работим поведенчески, логично започваме от по-лесното и плавно градираме трудността. Определено степента на трудност за мен нарасна от първия към втория ден, докато бях на терен, но някак парадоксално спадна отново на втория ден. Все едно достигнах една връхна точка по дъгата и после последва слизане надолу, успокояване.

Първи ден: Аз, просякинята, в своя уж неестествен хабитат

Ние никога не сме просяци наужким, винаги потенциално сме и в калта, на кофите, при кашоните. Винаги сме с единия крак във възможността да се окажем по нищо, по бедност, тотално разголени душевно. Алтернативната обратна реалност винаги ни диша във врата. Ако сме прекалено светли, тъмното ни съпровожда в сянката. И ако помним ядрото си, можем не просто да оцелеем, а и да се преобразим, дори когато се водим паднали до социалното дъно.

Ще започна с това, че преди малко повече от 30 години мой много любим човек неусетно се плъзна в тунел на реалността, в който присъстваше и стоенето по бордюрите, и искането на неща от хора по улиците, пушене на фасове от земята и пр. Толкова много го обичах, че за мен беше повече от важно да се докосна до неговия свят, и макар движейки се по периферията, опознах този начин на живот от първо лице. Не станах сподвижник на близкия си в деструктивните му занимания, но пък усетих в тялото си – през болната си тогава емпатия – какво е да си бездомен и отхвърлен /собствените му роднини го презираха/. Той, както и останалите в компанията му, бяха изключително талантливи, чувствителни и интелигентни същества. Деца на богати хора, които вместо с обич и внимание, бяха засипвани с вещи. За радост, неговото отклонение продължи кратко и днес се радва на семейство, чудесна работа, изобщо на пълноценен живот.

В тийнейджърските си години имах различни периоди – хипарски, депешарски, гръндж и пр., когато се обличах с раздърпани и скъсани дрехи. Зная добре какво е нарочно да страниш от всякакво лустро.

И въпреки бекграунда, с който разполагам, просешкият ми експеримент в школата по Естествена психотерапия беше интензивен и доста интересен. Когато сме съвсем млади, свободно можем да експериментираме поведенчески, без да се налага да се изкарваме от сериозната рамка, в която по подразбиране се намира възрастният индивид. Младият човек не е обрамчен със същата рамка, съответно може да си позволи повече отклонения от общоприетото, без да понесе неудобствата, с които възрастният ще се сблъска.

Докато просех, наблюдавах как се чувствам отвътре и как другите реагират на мен. Имах притеснение, свързано с евентуална среща с клиенти. Чоплих вътрешно: „Добре, толкова дивотии съм правила през живота си, сега това какво ще ми донесе, при положение, че в последните години вървя по-ясно от всякога по своя път? Ако ме видят хора, с които работя, какво бих им обяснила?” Срещах се с тeзи мисли неведнъж, но при изследване в дълбочина установих, че те ме човъркат само на повърхността. Отдолу имаше много повече спокойствие.

Не се чувствах унизително в просията. Внимавах да не я обръщам на игра, на театър. Понякога изпитвах неудобство, но с интерес отчетох накрая, че в кожата на клошар се чувствах равна на онези, които молех за подаяние. Чувствах се включена, не отхвърлена. Имаше място за мен и тези като мен в социума. Дори в редките случаи, когато някой махваше с ръка да се разкарам. Усещах стабилна база, на която мога да се опра, независимо дали ще възходя или низходя.

През годините толкова често съм общувала с отхвърлени хора, толкова пъти съм се интересувала от съдбата на такива, привличала съм ги като магнит към себе си, за да им помагам и да ги изслушвам. С времето развих умението да създавам здравословни граници, да не откликвам на всеки, който реши, че е намерил спасител в мое лице. Наработеното отвътре сработи и по време на просешкия опит – при мен не дойдоха други просяци, за да си ограждат територията или да ми създават проблеми.

В опита си партнирах от известно разстояние с колежка и мога да заключа, че основното, на което се натъквахме двете, беше добрина и топлосърдечие. Никой не се отнесе грубо към нас, всеки, от когото поискахме храна, отдели от залъка си. Оказа се, че и двете сме получили вкусна софийска баница от двама млади мъже по едно и също време – прихнахме от смях, когато се видяхме една друга с плячката в ръка. После в дюнерджийница помолих за храна и човекът веднага се втурна да ми приготви. Не стига, че просех, ами и претенции имах да е без месо. Той откликна и ми приготви фалафел, отнесе се към мен с много човещина. Усетих, че искам да му се отблагодаря за добрината, да се върна след време и да му подаря нещо. Така за пореден път се срещнах със свое коренно вярване, което е претърпяло сериозна промяна във времето, но все още понякога надига глас – че трябва непременно да се отблагодарявам, че трябва непременно да давам. Спрях този порив, казах си: “Нека всичко остане тук, доброто се предава нелинейно – един е сторил нещо за мен сега, в следващ момент аз ще сторя нещо за друг. Не дължа нищо никому в този конкретен случай. Дала съм благодарност от сърце.”

Някога мой познат изпадна от висока длъжност до обикалящ из улиците събирач на липа. Писаха в местния вестник за него като за клошар, случайно хванат в кадър. По-късно той се калибрира и започна да прави нещата, които умее и обича /нe главозамаян, както в началото, нито на улицата, както след това/, постигна прекрасни резултати. И досега е добре, а и активно се занимава с благотворителност. Вярвам, че част от неговия успех се дължи именно на изпадането до дъното и на смирението, което успя да развие в резултат на този опит.

Втори ден: Аз, като нагла жена в Парадайс център

Тук си партнирах с двама колеги, имахме опити сами, по двойки и тримата заедно.

Правила съм куп подобни неща в миналото – невероятни щуротии сме спретвали с приятели – но когато усещахме, че ни става неудобно, излизахме от роля и вентилирахме чрез смях. А сега идеята, както писах по-горе, беше да стоим в „кожата“ на наглата си сянка и да удържаме онова, което идва в отговор отсреща.

Моето предизвикателство беше да се държа неприятно и да се справя с дискомфорта си отвътре, докато продавачката е истински мила. Тук вече ми се искаше да избягам. Да, знаех, че и за мен ще е полезно, а и за нея, но не ми беше лесно. Повечето хора, които са винаги мили, държат на скришно реактивността си, съответно неприятният клиент ще им е полезен, за да срещнат чрез неговите провокации вътрешната си агресия и да проветрят подсъзнателните си килери, пълни с нафталинени емоции. И да стигнат, ако си дадат шанс, до необходимия предел, който да отприщи промяна в тях, да започнат постепенно да се конфронтират, да конфликтуват здравословно, да поставят граници.

Стоях си там и нареждах колко смотани неща продават, как дрехите им за по 1000 лв. са като басмени парцали от Илиянци и пр., и пр. Когато отсреща бяха безразлични, средно любезни или груби, се справях, но когато някоя мила дама внимателно започваше да ми се обяснява, давах накъсо отвътре. Раненото добро в мен реагираше, искаше ми се и аз реципрочно да съм добра, защото ми е важно да съм такава, за да ме обичат. И това мое вярване е доста преработено през годините, но както описаният опит онагледи – макар много по-малка, все още ми се намира пробойна по темата.

Няма да скандализирам с разкази за всички опити, които дружно направихме с колегите, имаше наистина извънредно дръзки, без това да е било самоцел.

Поведенческите експерименти са като градивни блокчета в основата на характеровата трансформация. Те не се правят с идеята да всяват смут в обществото, правят се, за да отърсят от смут душата.