Или: Възможно ли е да сме емпати, без да си патим

Откакто се помня, имам способността да улавям настроенията, мислите и чувствата на другите. Отгоре на всичко понякога да ги преживявам по-драматично и от самите други, като със седмици, даже с месеци да не мога да се освободя от тежестта на полепналите чужди частици (така беше). Винаги съм допускала като вероятна самозаблудата в усещанията си, ала те често са ми се потвърждавали от отсрещните. (Погрешни се е случвало да бъдат онези мои усещания, които са били свързани с отношението на другите към мен – далеч не винаги грешни, но там е имало пробойни.) Това формира у мен едно чувство, че съм ако не съм специална, то съм поне някак различна. Една такава усещаща, чувстваща, с фини възприятия. До около 18-19 годишна възраст изобщо не се чувствах такава, а от душа състрадавах и никак не успявах да се запазя от прииждащите отвън вълни. Силно страдах и плачех за пострадали приятели, свиваше ми се сърцето за познати, които нямат това, което имам, раздавах нещата си, за да ги направя по-щастливи. В последствие всичко остана същото, ала започнах да разбирам, че виждам нещо някъде навътре, с други думи – включих себеоценка.

От днешната си позиция виждам ясно, че колкото по-несигурни сме вътрешно, толкова по-специални ставаме пред себе си на ирационална основа. С други думи – това, че попиваме информация от по-фините нива, ни овластява емоционално. Това е нашият наивен опит да се предпазим от нараняване – виждаме и усещаме всичко, като така държим нещата в свои ръце. Илюзия, разбира се

Сега, дори когато идва специфична информация от света на другия, приемам я като нещо естествено. Много по-често влизам в обувките на човек, отколкото във филма му. Вече добре разпознавам границата между това да съм там за човека и това да съм там, за да потъна с него.

Имах приятелче, чиято депресия попих от раз, а когато ми се обаждаше, можех да кажа с точност неща, които му се случват в момента, къде го боли, къде го сърби. Така здраво се бях оплела в енергията му, че накрая заключих: той е нищо по-малко от вампир. Не с лошо и не като съд, а като констатиране на неосъзнато негово поведение. Той си оставаше готин, ама трябваше да му има нещо, щом така се гърчех психически около него. Разбира се, скоро установих, че каквото и да му има на някой, по-важното е какво у мен прави възможно нещата му да ми се закачат. Защо влизам в резонанс с драмите и трагедиите му, защо ги преживявам като свои, къде са кукичкте ми, тези въпроси изплуваха.

По онова време се чудех защо моя приятелка се занимава да гледа на карти на тоя и оня, не е ли това като да вземеш от другия властта да решава сам и ти да си този който решава вместо него. Постепенно осъзнах, че и без да гледаш на карти, това да си толкова много в света на другия, би могло да е несъзнателно упражняване на емоционална власт.

Осъзнах, че това е компенсаторно вътрешно поведение. Защото облагородената способност да усещаме фините нива, води до разбиране и възможност за истинска помощ – такава, която отговаря на нуждите на другия и най-вече помощ, насочена към това той да успее да си помогне сам. Всяка помощ извън другия отнема от силите му за справяне и превръща нас във вампири. Или поне и двете страни може да се окажем такива.

Чудесно е да навлизаме навътре и да осъзнаваме скритите си кукички. Нужна е известна честност към себе си и готовност да разрушим някоя и друга илюзия, на която удобно се опираме. Не казвам, че е лесно.

Да имаме фин усет, това е добра база за емпатия и същевременно недостатъчна. Би било отрезвяващо да си дадем сметка също, че всеки човек има своя усет за информацията, която тече на фино ниво у другите. Дори когато Х не може да опише точно какво усеща, той все пак усеща и често действа, воден от това, което е усетил. Същият този Х вероятно не възприема себе си като сензитивен, защото не може да опише или изговори нещата.

Емпатията е умение, което се учи и интересното е, че дори хората с фин усет за света на другите, имат какво да научат за нея