Моята антителевизионна ера започна в средата на 90-те. В родния ми дом новини и предавания бяха непрекъснат фон на действие и бездействие, затова една от първите промени, които направих с излизането от него, беше да пратя в забвение досадната кутия.
Тогава не предполагах, че се задава време на масово изхвърляне на телевизори, когато ще бъде срамно дори предаване за култура да гледаш по телевизията. Време, в което ще започнем да се оправдаваме едни пред други, че гледаме музикалните формати по интернет, не по онова гадно нещо, което промива мозъци и разяжда духовността.
В последните 10-15 години липсата на телевизор се превърна в мярка за духовно ниво. Ако имаш телевизор, си в ембрионална фаза, ако нямаш – духовният ти ръст бива.
При мен еволюцията както винаги върви наобратно. Първо съм дълги години на сурова аскеза, после идва средният път. Преди няколко години с мъжа ми избрахме да имаме телевизор, дори кабелна да пуснем. Решихме ние да определяме дали и кога ще гледаме телевизия, вместо липсата на телевизор да определя нас.
Не ми се лепи каквато и да било телевизионна хипноза, защото телевизор пускам много рядко и с цел. Новини не гледам, рекламите превъртам, а музикалните предавания, които обичам и които съставляват 90 процента от онова, което ме интересува, действително следя почти изцяло по интернет – когато намеря време за тях. След като съм гледала телевизия, не се прекадявам с тамян и не си плюя в пазвата. Не се страхувам, че ще ме изяде лошият телевизонен вълк. Все пак външните вълци са предрешени вътрешни зверове.
Да не говорим, че докато се критикува гледането на телевизия, въздействието на интернет силно се подценява. Скача се от трън на глог, като „глогът“ (алтернативното пристрастяване) минава за добър.
В своя ТЕД реч Д-р Габор Мате казва, че нищо само по себе си не води до пристраствяване, включително телевизията. Той смята, че важният въпрос е защо някои хора се пристрастяват, а други не. Склонните към пристрастяване търсят изгубения в детството ендорфин (много от нас го правят в своята посока). Те може да изхвърлят телевизора си, а да се пристрастят към работата или секса, защо не и към духовен път. Може би някой би възразил, че дай боже всекиму пристрастяване като последното. Според мен обаче психологически дефицит може да доведе до компенсации от всякакъв характер, всичките временно удовлетворителни, било то духовни или не. Дълбокото вътрешно пробуждане е нещо съвсем различно.
Сигурна съм, че има послания, които се врязват в подсъзнанието и ни вредят. Затова и избирам какво да си пусна по телевизията. Телевизия за фон – категорично не, произволни картинни потоци пред детето – категорично не.
Като обобщение мога да кажа, че днес аз съм тази, която избира, вместо страхът от телевизора да избира мен. А не съм маша и на „духовната“ мода. Ако реша отново да не поглеждам телевизия, ще съм свободна от илюзията, че това ме изстрелва на духовен връх. Дори до екологичен връх не би довело решението ми, особено ако мислите и чувствата ми не са еко.
И разбира се, продължавам да давам гласа си за живото общуване и за подхранването на вътрешна картинност.