Искам да споделя с вас едно осъзнаване, от което съм видяла практическа полза

Всички понякога живеем в балони, сиреч илюзии. И тези балони са тънкостенни, нищо, че докато сме в тях, ни изглеждат нерушими като графен (най-силният материал на планетата).

На излизане от илюзия, в която сме живели дълго, душата ни вие от болка. Хранили сме нещо нереално и накрая сами сме станали храна за него. Понякога усещането е за смърт. И нещо в нас действително умира.

Но!! Болката, която отрезвяването носи, принадлежи на миналия момент, когато сме се намирали в балона. Точно тогава илюзията безпощадно е дълбала душите ни и точно тогава най-силно е боляло. А ние сме били в сънно състояние, съответно неспособни да отразим фактическата истина. Когато спиш, не знаеш, че боли.

И това, че на излизане от балона можем да почувстваме болката, е вече лечението, стрелката към изхода. Щом разпознаваме язвата в душата, значи сме живи и можем да продължим.

Точно както Германска нова медицина настоява, че физическата болест е всъщност лечебната фаза. Това, че проблемът се манифестира на физическо ниво, е част от решението му. Е, същото е важи и за душевната болка, която изпитваме, когато илюзията се счупи, когато душата напуска балона. Това е шансът ни да се оцелостим, да се изградим наново, дори ако трябва да се събираме парче по парче.

Светлина има, тунелът е много по-къс, отколкото мислим. Стига да не го превърнем в поредния балон, краят му скоро ще се появи. Изкуствено удължената болка може да стане поредната илюзия.