Сред най-разпространените и сковаващи възможностите ни страхове се подвизава и страхът от провал. Може би се страхуваме от провал при публична изява, от това да не се провалим като родители, може да сме нащрек за провал в работата или любовния си живот. Подсъзнанието предлага безброй вариации. Независимо около какво гравитира страхът и дали отстрани изглежда ирационален или неоправдан, реалността и интензитетът му са фактическа истина за този, който го изпитва. Добрата новина е, че има живот след него, стига да се научим да деактивираме подсъзнателните програми, които го поддържат.

В География на блаженството на Ерик Уайнър споделя, че за исландците важна съставка на щастието е празнуването на провала. Ако някой по онези земи се провали, защото е имал добри намерения, застига го всеобщо одобрение. Да се провалиш, защото не си бил безмилостен в преследването на целта си, за исландците е достойно за уважение.

Според Уайнър при американците неуспехът е приемлив, само доколкото е аперитив преди успеха. Всичко е прекрасно, дори да се провалиш, стига накрая да се чуят фанфарите на успеха.

Никой не дамгосва исландците с мисълта, че не са добри в това, което правят и те свободно експериментират например с различните видове изкуство, създавайки, разбира се, и купища нискокачествени продукти. Чиксентмихай казва, че „не уменията, с които действително разполагаме, определят как се чувстваме, а онези, които си мислим, че имаме.”

Чувството за провал е само една версия на личната реалност. Човек може да приема като успех, или иначе казано – опит, и самия провал.

Кое ни кара неистово да се страхуваме от провала и да не успяваме да го интегрираме като ценен опит? При положение, че валидирането и приемането му често водят след себе си успех. Както и умението да пускаме предварителните очаквания, докато действаме за постигане на желаното. Да имаме мечти, желания и визии за бъдещето, е прекрасно, стига да не да се вкопчваме стръвно в идеите си за тяхната реализация.

Преди време се записах на спортна стрелба. Макар да ходех за удоволствие, усещах понякога, че се надъхвам в повече и очаквам да съм точна, както когато се прицелвах първите пъти. В самото начало очакванията ми бяха нулеви, не знаех със сигурност какво мога или не, въпреки че имах спомен, че имам добър мерник. И стрелях точно и с лекота, все едно винаги съм го правила. Продължих да съм точна и после, но всеки път, когато нахлуеше прекомерно желание за безупречен изстрел, сачмата се отклоняваше встрани. При уталожване на вълнението, отново попадах в центъра. Някой път умората помагаше, понеже с нея идваше и пускането на контрола. Тогава не мислех за резултат, практикувах истински за удоволствие. Това спокойствие ме вкарваше обратно в себе си и успявах да разсека средата без усилие, инструментът ми беше овладяната страст. Исках да съм в центъра, правех каквото мога, но не диктувах резултата.

Това, което задейства и държи трайно активен страха от провал, е подсъзнателното вяране, че ако не се справим, не ставаме. Когато външният успех определя отношението ни към себе си, ставаме достъпни и за страха от провал.

Психологът Йеспер Юл говори за драматичната разлика между себеуважение и себеувереност.

Първото е основано на любов към себе си – приемаме се такива, каквито сме, по гола душа, без тази любов да е непременно предхождана от успехи във външните ни дела. Не търсим причини, за да се обичаме и това е изходната ни точка. Провали и успехи не ни изтръгват от центъра, не се люлеем истерично в огромни амплитуди.

Ако обаче сме градили себеувереност, без преди това да сме стъпили върху себеуважение, ще останем нестабилни отвътре, изнесени по периферията си. Защото основата, върху която сме стъпили, се намира отвън и поддава. Тогава провалът ще бъде непосилен за нас. Да помпаме себеувереност според постигнати резултати, означава смисълът ни да спихва всеки път, когато резултатите са незадоволителни. Когато се сриват външните ни дела, ще се сриваме и ние.

И Юл дава пример с известен футболист, който след края на бляскавата си кариера се пропива, неуспявайки да се помири с факта, че футболните успехи, които са му давали усещане за лична стойност, са приключили. Бил е самоуверен, що се отнася до качествата си като футболист, липсвала му е обаче същинската опора – онова здраво вътрешно ядро, което обезпечава ценността ни, независимо от това какво постигаме или не.

Написаното дотук би могло да се прочете като основание да хвърлим камъни в градините на родителите си, тъй като тъкмо от деството датира нашата трудна любов към себе си или направо липсата на такава във вътрешния ни свят. Да, на пръв поглед изглежда, че родителите ни не са посяли в нас верните семенца. Само че грешно семенце няма. Грешен може да е единствено прочитът на личната ни история.

Когато нещо липсва в системата ни, запретваме ръкави и се заляваме да го изградим. Пораснем ли, вече няма външни виновници. За да разтоварим вината от родителските плещи обаче, първо следва искрено да потвърдим техния неуспех, да признаем разочарованието си от пропуските им. Да извадим на светло болките си и да ги изплачем. Да си спомним условната обич, на която сме били подложени – ще те обичам повече, ако носиш шестици, ако спечелиш състезанието, ако ти дадат награда, ако те приемат в престижен университет и пр., и пр. След като признаем и дадем глас на тъгата и гнева, идва моментът да приемем в сърцето си несъвършената родителска обич. Която впрочем е съвършена именно с несъвършенството си. Защото ничия детска психика не е в състояние да се справи с тежината на безупречното родителство. Така или иначе последното е мит, но претенцията за безупречност е жесток товар и непревземаем връх за детето.

Родителите ни са са обичали така, както могат. Единствено уважението към техния принос ни позволява да започнем начисто. Всяко парченце мъдрост, което сме изковали сами, се дължи и на техните пропуски.

За да прекрачим отвъд стереотипите, които ни дърпат назад, е необходимо да поработим активно за промяна на подсъзнанателните си модели.

Често съществува точка на пресичане между страха от провал и страха от реализиране на потенциала ни. Успехът също може да бъде преживяван като провал.

Мнозина изпитват дори по-голям страх от успеха, отколкото от провала. Срещата със собствената светлина ни изстрелва директно в открития космос, реже връзките ни с познатия свят, води до загубата на близките, които движат в парадигмата, която сме напуснали. Толкова мащабно е разширението на комфортната зона, че е нужна достатъчно енергия, за да носим тази светла и творческа част от себе си, без да се счупим. А енергията, която има силата да се нагърби с реализацията на светлината ни, отново е любов. Нужна ни е достатъчно любов в душата и себеуважение. Тогава можем да прекрачим отвъд и да оставим да си отиде всичко, което не подкрепя нашето разгръщане. Старото здание на живота ни ще рухне до атоми, за да настъпи личният ни Голям взрив.

Светът е пълен с талантливи хора, които нямат енергия да проявят дарбите си. А исландоподобните наколо реализират и това, което нямат, с пълната вяра, че могат. Което означава, че най-важни в живота са приоритетите ни. Кое поставяме на първо място – талантите си, или източника на всички възможности? Ако първото е наш бог, ще остане заробено под егото (играта на думи не е моя), ако второто ни води, ще сме винаги в развитие и надграждане. Първото успива, прави човек самодоволен и често бездеен, второто държи в режим на ученичество и поддържа ума начинаещ. И в двете групи може да има безкрайно талантливи или ощетени откъм дарби хора. Сред даровитите може да има и хора с ниско качество, сред скромните откъм таланти може да има такива с високо качество. Реализацията на светлината ни е дело на висшето в нас, отвъд човешките измерения и оценки.

Нереализираните възможности понякога натежават непоносимо и ни блокират. От нас зависи да им проправим път и да ги отупаме от сенките. Там, където са най-големите ни страхове, зимуват в очакване на запролетяването и най-големите ни сили. Перодите на застой са изключителна възможност. Те са моментите, в които душата има времето да укрепне във връзката си с това, което я надхвърля. Защото извън тази връзка всяка реализация е обречена. Колкото и големи да са природните ни таланти. Точно затова провалът може да е благословия, която ни пази от по-големи сривове. Понякога да успеем, означава да изгубим душата си. Успехът има смисъл, едва когато душата ни е в „потока“ и диша в едно с цялото.