В началото на 90-те освен многото друга езотерика и духовна литература през ръцете ми минаха книги за излизане от тялото (като тези на Робърт Монро), за връщане към минали животи (като Пътят на душите). Преживяванията, описани в тези книги, сочеха пробойните в тогавашния материалистичен светоглед и затвърждаваха невидимата страна на живота за тези от нас, които имаха някакъв ирационален опит. За човек с по-фин усет подобна литература се оказва спасителна, особено ако е вклещен в капана на едно недовиждащо материалистично мнозинство. Последното може да носи дочени дрехи или академична тога и да е с все същото качество.

Тогава още не подозирах, че човек прегръща езотеричното и поради вътрешно неравновесие, не само ако е воден от дълбоки вътрешни търсения. Отдавна вече знам, че има истина и от двете страни. Тогава не допусках също, че материалистичният светоглед не говори непременно за здрава и добра връзка с тялото, та да се налага да бъде уравновесяван рязко и веднага с извънтелесен опит. Закотвеният в материалното често не познава тялото си, усещанията в него, основните си емоции. Виждала съм добре стъпили на земята хора, които прекрасно се справят с материалните измерения на своя свят, без да са в добра връзка с тялото си. Подобно на другите, които летят. Първите градят земна кула от илюзии, а вторите надземна. Първите не чувстват духа в материята, вторите изолират материята от духа.

За да настъпи промяна в живота ни, новият опит следва да влезе в тялото. Затова е важно да се учим да чуваме сигналите, които идват от него. Нашите стари травми са дали отражение в тялото, там ще постъпят и новите преживявания, които формират бъдещето ни. Затова уроците как да се отдалечаваме от тялото, преди да сме се научили да бъдем в него, не ни сближават с висшите истини, а правят еднакво далечни за нас и плътните, и фините нива на съществуване. Здравата връзка с физическата реалност е подстъпът към здравата връзка с невидимото.

По тази причина не харесвам практики за отваряне на трето око, вдигане на кундалини и пр. бързоходни обувки за изтичване до съмнителни пространства. Някои хора така или иначе си имат „хлабаво” трето око и виждат повече, отколкото могат да интегрират. Тази роля ми е позната. И да, в нашето материалистично общество бягството от материята дава изражение в напомпани с енергия високи центрове (чакри) и потънали в забвение долни. А ниските и високите центрове са преплетени и нито един не е повече от другия, всеки има своята еволюционна задача.

Изведнъж се оказваш на върха на небостъргач, който се клати, защото основите му са слаби и поддават. Ако имаш късмет и време, може да слезеш надолу, за да възстановиш изгубените връзки. И това слизане ще е възстановяване най-вече на връзката с бог. Бог не е горе при виденията, както може би и аз съм вярвала, той е при добре наредените приоритети. Ако на първо място застане любовта към божественото, основата ще се самосъгради от неразрушим материал. Любовта не отива отведнъж и завинаги на първото място. Нейното установяване там е процес без край, понякога нелек, винаги неравен. (За радост или мъка в центъра на всяко споделяне е личният ми опит, който е в движение по кривата.) Често разбираме тази любов абстрактно (освен че звучи като чисто клише), а всъщност тя е съвсем конкретна. Да я имаме в душите си, означава да сме в потока. Тогава приемаме предизвикателствата като лостове за развитие и устояваме не защото сме волеви, а защото течем покрай твърдото като вода. И понякога със силата на това течно и меко постоянство успяваме да разместим твърдото, дори да го втечним.

И физическият свят може да стане предизвикателен, ала престава да бъде непоносим. Да бягаме от тялото, за да се усетим духовни, означава да избягаме от духа също. Това бягство ще ни връща обратно дотогава, докато подредим ценностите си и престанем да се усещаме затворници във физическия свят. Нещо повече – докато се усетим свободни в очертанията си. Това е тяхното истинско преодоляване.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *