Всекидневното чудо е чудото
Някога мислех, че чудото проблясва в определени моменти – когато сънищата ни се сбъдват, когато по вътрешен път узнаваме лични неща за други хора, когато можем да прочетем нечии мисли или да предвидим определени събития. Чувствах се чудесно привилегирована, защото в живота ми изобилстваше от чудеса. Те изобщо не бяха винаги в крак с осъзнаванията ми, а и някой път идваха с драма като на кино. Един ден, след поредното безмислено чудо, си пожелах да спрат. Не спряха съвсем, обаче промениха качеството и интензитета си. Вече не нахлуваха безразборно и между мен и тях имаше граница – моето позволение. А аз пораснах. Разбрах, че това изобщо не са били истинските чудеса. Тези са били със специален статут, откъснати от другото в живота.
Някъде тогава разбрах още, че дори най-удивителните и недостъпни за ума състояния, през които минавам, не са изолирани чудеса. Възприемането на нещо като извънредно, носи разделение и раздува самомнението. Освен това е илюзия.
Според някои хора чудото е частна собственост на духовни водачи и всичко, което идва от такива, не подлежи на съмнение. Когато обаче облечем в божествени одежди човешко същество, се отдалечаваме от бог и попадаме в мрежата на магическото мислене. Създава се благоприятна почва за манипулации и фанатизъм. Навремето безкрайно се радвах на разграничението, което един такъв духовен водач – Йоганада – прави между просветление и жонглиране със свръхспособности (в книгата си Автобиография на един йогин).
И чрез други писмени и живи източници се докоснах до същото разбиране. Нали си имам вътрешен камертон, усещам нещата и сама. Едно е обаче да чуваш верния тон в душата си, друго е той да те води през живота. Все пак яснотата защо да не подклаждам огъня на подобни способности не дойде от Изток. Внесе ми я Лазарев. Осъзнах, че може да виждаш и предчувстваш много неща, а да си изгубил връзката си с бог. Защото всяка способност е вторична спрямо любовта в душата. Всяко умение в рационалната или ирационалната сфера е добро, стига да а на мястото си – под шапката на по-висш приоритет. И още нещо – нямаме нужда от допълнително добавена специалност, по природа сме специални всичките.
С времето наблюдавах на практика разликата между инфантилното магическо мислене и мисленето на редовия вълшебник (този, който непрестанно живее чудото). Магическото мислене приема на сериозно чудесата, в които вярва, докато истинските вълшебници спонтанно играят с чудото и при все у-чуденото си и чудесно съществуване, не се считат за необикновени. Понеже всичко е чудо, обикновеното също е чудно. Всеки човек е призван да бъде вълшебен и нито чудо по-малко.
Магическо мислене е да вярваш в нещо, отричайки друго, да се вкостениш във вярването си. Това се получава, когато не трептиш в резонанс с живота, а противопоставяш чудесата на нечудесата. За вълшебника няма нищо нечудесно. За него чудото е тъканта на живота, той знае, че не нужно да лети в небесата, да е лековерен глупак или фанатик, за да вижда чудо винаги и навсякъде.
Чудото е ядката на съществуването – онова, което ще остане, ако обелим всички рационални люспи. Не ако се лишим от здрав разум, а ако съборим изкуствения параван/интелект, който закрива многомерната действителност.
Обръщането на посоката и тръгването с потока би изглеждало като чудо на всички, които бутат линейните си възгледи в насрещното. Когато тръгнем наобратно спрямо обществените споразумения, попадаме в потока. На онези, които се движат в насрещното, това прилича на магическо мислене, глупост, ирационален напън. Напън обаче има само в линейното бутане.
Всичко е чудо – утрото, нощта, жегата, студът, равнината, планината, минералът, животното, човекът…Всеки миг е чудо, всяко чувство е чудо, стига да умеем да четем между редовете на линейната система. Този прочит прилича на една безкрайна възможност за щастие. На спокойно, чудесно щастие.