Или как да прощавам, без да прощавам

В моята ценностна система прошката заема огромна площ. Безкрайно уважавам примера на действителните хора, за които Прокофиев-внук разказва в Окултното значение на прошката. Високо ценя примера за прошка на лелята на баща ми, която незлобливо разказваше за съдбата на мъжа си – голям ум и изобретател, ограбен от комунистите. Изобщо – всяка истинска прошка ме трогва дълбоко и ме издига до онзи вътрешен ръст, от който чуждите прегрешения изглеждат само и единствено като мои възможности.

В миналото се стремях да прощавам на всяка цена, а неизказаните емоции държах на сянка. Затова и не съвсем винаги ми се получаваше да простя.

Първият път, когато извадих прошката от абсолютното уравнение, беше в отношенията ми с мъж. Този мъж многократно ме нараняваше в труден за мен момент. Усещах, че нещо съществено и непознато препречва пътя на прошката ми. Някаква важна брънка липсваше в ценностната ми верига и тази липса изсмукваше цялата енергия на евентуалната ми прошка.
Не просто не желаех да простя, а и чувствах, че би било нередно да го направя. Въпреки това упорито се опитвах, заглушавайки с криворазбрана духовност вътрешния си глас. Резултатът беше, че драматично се отдалечавах от мъжа до мен, усещах как стърча над него от духовния си амвон. Усещах, че ако му простя, без да поискам нещо за себе си, ще се вкарам в образ на светица или майка и категорично ще пожертвам любовните ни отношения. Нещо в естествената пропорция между мъжко и женско се нарушаваше при всеки мой опит.

И се осмелих да поискам от него някаква, условно казано, компенсация. Нещо, което нямаше да компенсира стореното буквално, ала което можеше в някакъв смисъл да върне баланса, да съшие скъсаното помежду ни със златни конци. Назовах ясно и искрено емоциите и състоянията си. Всичко това влезе в конфликт с вярването ми, че бива само да приемам и да давам, без да изсквам в замяна. Блъсках се в противоречието между приетия на доверие духовен императив и новото разбиране за равновесие в партньорството между мъж и жена.

Същевременно осъзнах, че същинската прошка е в това да разпусна вътрешния съд, докато честно споделям с човека до мен и поставям пред него своите човешки и женски искания. Знаех, че искането ми да бъда компенсирана може да бъде отхвърлено и от първа важност за мен оставаше да рециклирам вътрешните си отпадъци в ресурси. Без драматично спускане на прошки отвисокото, с грижа за душевното ми здраве. Това можеше да постави отношенията ни на неравна основа, дори да ги доведе до края им, ала щеше да спаси отношенията ми с мен самата. Пък ако той решеше да направи стъпка към изравняване на основата, като направи истински жест, вероятно ни предстоеше обновление.

Моят тогавашен любим спекулираше с темата за прошката и изискваше да му прощавам, защото така се очаква от мен, закичената с високи идеали. Без да осъзнава, ми показваше пробойните в системата ми.

Мина време и попаднах на една книжка – ръководство по семейни констлецаии. Когато прочетох дословно мислите си вътре, се почувствах дълбоко споделена. Онези мисли, които по-рано ме хвърлиха във вина и ме накараха за пореден път да се преосмисля разбирането си за духовност. Някъде тогава се запознах с понятието „духовна персона“, но това е отделна тема.
Ето какво гласи част от мъдростта на семейните констелации, които открих тогава в онази книжка: „Във всяка връзка между мъж и жена като любовни партньори обикновено е здравословно двамата да изискват един от друг, стига това да е балансирано от добронамерени опити за обмен и поддържане на равновесието. Проблемите възникват, когато единият партньор не е готов да покаже нуждите си и да получава или пък се чувства неспособен да дава и нe желае да го прави.“
Според Свагито Лийбермайстер и учителя му Берт Хелингер, всеки от партньорите чувства дали присъства блансирано във връзката си, всеки вътрешно знае дали дава много повече или много по-малко.

„Прошката е скъпоценен идеал в повечето християнски общества, но що се отнася до семейните системи, тя често предполага унижение за другия, защото като прощаваш, ти се поставяш над своя пратньор в морално превъзхождаща го позиция – „по-голям светец от теб“. Още повече, като иска прошка, човек иска нещо от другия, вместо да покаже готовността си да се справи с последиците от случилото се. “

Нататък авторът споделя, че от гледна точка на семейната динамика, след даването на прошка въпросът за прегрешението отново ще се повдига от потърпевшия, което говори, че равновесието във връзката е изгубено.

И още: „Ако „невинният“ не поиска своето, тогава по закона на равновесието той ще се превърне в „добродетелния“ във връзката и ще се постави на по-висшестояща позиция спрямо партньора си, който тогава ще трябва да поеме ролята на „грешник“. В много случаи именно арогантността на „невиния“ прекъсва връзката. Хората, които усещат, че доверието им е било предадено, които се чувстват справедливо възмутени или по-свети, често носят повече отговорности за унищожаването на баланса във връзката, отколкото „съгрешилите“ партньори, които правят някоя беля, но обикновено го знаят. „Грешниците“ са по-смирени и по-малко арогантни от светците.“

С други думи – да поискаме нещо от другия, когато ни е наранил, се оказва по-смирено от това да му връчим високата си прошка. Проследната ще се превърне за уж опростения в недостъпен връх.

Натътък в книгата е отворена и темата за компенсацията – като възможност за връщане на баланса в отношенията. И точно както си мислех в онази моя връзка – става въпрос не за буквална компенсация, а за жест, който показва готовността на другия да откъсне парче от удобството си, за да се изравни енергийния потенциал във връзката.

Онези кавички по-горе, с които са оградени „грешници“ и „невинни“, казват много. На външно ниво има виновни, разбира се, затова съществуват наказания за определени постъпки, а в по-малкия план на семейната диинамика съществува възможност за компенсация. Що се отнася до вътрешното ниво – когато осъзнаем, че съгрешилият спрямо нас твърде често е наша проекция, вероятно ще сме свободни от нуждата да прощаваме. Ще сме свободни от нуждата да заемаме арогантна поза на святост в равнопоставени по подразбиране любовни и приятелски отношения.

Според мен е важно да простим най-вече на себе си, че нарушаваме вътрешното си равновесие с тежки чувства. След това всичко си идва на мястото. Истинската и ненадменна прошка започва с осъзнаването на по-висшия смисъл на случващото се и с осъзнаването на нашата свързаност с цялото.