*Промяната започва, когато осъзнаваем, че нещо не е наред, а не когато си повтаряме, че всичко е наред *
Най-трудно се променя човек, който мисли, че всичко си му е добре, че детството му е било прекрасно, че взаимоотношенията му са перфектни /когато това ни най-малко не е така, но той или не осъзнава, или крие очевидното/.
За околните на някакво ниво е известно, че под повърхността му има баласт за разтоварване. Защото винаги общуваме помежду си през емоциите, те вдигат шум и зад привидно доволната фаца.
Срещат се такива случаи в практиката ми /и не само/ и когато чуя уводни думи, които ме убеждават, че рожденото семейство е било безупречно, съм наясно, че тук има много повече за работа, отколкото например при човек, който знае къде и какво го е спъвало назад във времето.
Разбирането, че нещата в семейната ни история не са били розови, не означава да държим родителите си отговорни, когато вече сме възрастни и способни да носим собствена отговорност. То обаче показва умение да се разграничаваме от онова, което ни се причинява отвън /било то от най-близките ни/, респективно умение да се себезапазваме. Външният враг, макар от една по-обширна перспектива погледнато – фиктивен, е важно да се посочи, болката и гнева да се изплачат. Иначе няма прогрес. Има самозалъгване, че сме простили всичко на всички.
Първо – динамиката между деца и родители не предполага децата да прощават на родителите си, а да ги приемат такива, каквито са. Второ – приемане без първоначално връщане на онова, което не е наше, не е приемане. А това връщане отнема време и изисква енергия. То започва с изнасяне навън на утаяваното с години отвътре, с ясно изговаряне на горчивата истина. Преди да стигнем до това, че „те са го правили от любов“, което също е факт по отношение на родителските грешки. И разбира се, винаги е важно да помним, че ние като родители ще направим на свой ред собствените си грешки, пред които един ден ще стоят децата ни. Ако ще много да сме се постарали.
От първостепенно значение е да признаем, че сме били третирани по определен начин, да признаем обидите си, да изговорим недостатъците на онези, в които сме вярвали най-силно – нашите първи богове.
По-готов за изцеление е този, който си вижда бакиите и има готовност да разбута без друго бутафорния си имидж на щастлив човек.
Уж за да не се фиксира върху негативното, човек може да крепи у себе си илюзия за благополучие. Обаче за да превърнем мисълта, че всичко е наред в реалност, първо трябва да видим кое не е наред и здраво да поработим с подсъзнанието си.
Най-фисксирани в негативното оставаме, когато го замазваме с пожелателното. Даже да казваме, че сме добре и всичко е наред, даже да вярваме, че наистина е така, тялото знае истината и откликва на нея.
А да виждаме и назоваваме проблемите си, изобщо не е равно на постоянен хленч, самосъжаление и негативен фокус. Равно е чисто и просто на осъзнатост. С последната съжителстват прекрасно оптимизъм и вяра в доброто.