Всеки от нас в някакъв момент е чувал предупреждението да внимава какво си пожелава. И опитът показва, че клишето е вярно и сбъдването на желаното не винаги отвежда в рая.

Чували сме обаче и призиви да обърнем с хастара навън подобни предупреждения, да заживеем в режим на чудо и да постигаме желаното мигновено. Купища книги в последните 20+ години се състезаваха да пъхат в духовни одежди потребителската нагласа, учейки хората как да възнамеряват и материализират успешно. Мнозина повярваха, че да искаш силно и да дадеш живот на поисканото, е супер сила. Рисуваха, лепяха картинки, пишеха утвърждения, визуалзираха, в замяна на което получаваха някоя кола или друга придобивка. Никой не проследи процентно колко от тези новобогаташи (измерено в сбъднати желания) са станали или останали щастливи, няма статистика какво се е случило с тях във времето. Как колата и къщата са затвърдили усещането им за вътрешно благополучие и дали въобще. И тук въпросът не е в това лицемерно да противопоставяме материалното на духовното. Въпросът е в приоритетите. Вече съм склонна да приема, че има големи бизнесмени, милиардери и подобни, които с лекота управляват своите активи, защото са развили забележителни качества като хора. Качествени са, не защото имат пари – глупаци с пари има предостатъчно. А защото добре ръководят енергията, включително тази на големите пари. И тя не ги убива, а напротив – подкрепя вътрешното им благополучие. За да можем да носим една голяма енергия, самите ние трябва да имаме голяма енергия, която да умеем да насочваме към реализиране на предназначението си.

Попаднах преди години на предаване за съдбата на внезапно замогнали се хора, тотомилионери. В живота на всеки от тях някаква трагедия следваше финансовия връх. Лесно искаме неща и понякога (ако нямаме късмет – да, ако нямаме) незаслужено лесно се сдобиваме с такива, а много по-трудно осъзнаваме важността на това да отдаваме енергия. И с лекота се оправдаваме, че не сме материалисти, докато правим сметки как да заграбим по-фини територии. Искаме любов, приятелство, добро отношение и какво ли още не, без да имаме резерв от същото в душите, без да сме се научили как ние да даваме. Не можем дори да си представим колко щадящо е да не получаваме желаното, когато не сме готови да го носим.

Във въпросните 20+ години мнозина се насочиха към по-фините полета и поискаха влияние и власт – било духовна или друга. Отново нетрайни придобивки, а най-вероятно и още по-тежки за носене, с оглед на последствията. Алчността съвсем очевидно не е само на физическото поле. На физическото поле даже се намира по-леката артилерия, макар да звучи парадоксално. По-рафинирана е алчността на закачения към високи идеали. Такъв може да носи бомба в душата си, дори да практикува телесна аскеза. Духовно велик, прав във всичко, осъдителен към „низшите същества“, които само плюскат и чието съществуване е загубено в дребни страсти. Пак алчен, но обърнал посоката, заслонил собствените си дребни страсти с едри претенции.

А желанията са нещо не просто хубаво, а и важно за следване, особено ако идват от дълбините ни. Внушаваното в много духовни кръгове, че са лоши и че е важно да бъдат изтръгвани от корен, е вид манипулация. Ако имаме стабилна основа и добре подредени приоритети, да желаем и сбъдваме е хубаво. Тогава едва ли бихме хабили енергия в користни желания. По-скоро ще чувстваме нуждите на душата и ще вървим към реализацията им. Като бонус може да идват и много други придобивки, които не сме пожелавали страстно и специално. И последните ще дойдат, защото който се е отказал да стиска, е получил. Сещате ли се за картината на ръка, която стиска птиче в юмрук и то не може да отлети, но всичко което иска, е да избяга, и за контрапункта на тази картина – отворената ръка, която е пуснала птичето на свобода и то само е кацнало в нея? Старата метафора казва всичко.

Веднъж, много отдавна, изтеглих късмет, който гласеше следното: „Откажи се от егоистичните желания и ще получиш всичко.“ Това, разбира се, не се случва отведнъж, в повечето случаи са нужни много години усилена работа. Преди да се откажем от егоистичните желания, първо трябва да изградим здраво и стабилно его и да приемем същите с разбиране и любов. Първо на дневен ред са незачетените ни потребности, после идва пускането. Как да се научим да даваме, ако не сме се научили, че имаме право и да получаваме. Ако цял живот сме поощрявани да се раздаваме, без да ни е показано, че и ние заслужаваме, че и нашите нужди са важни, започваме да раздуваме потиснатите си желания и губим от поглед предназначението си. Ставаме егоистични и решени на всяка цена да имаме тук и сега всевъзможни и незапълващи вътрешната ни празнота неща.

Срещала съм и думите „Обичай Бог и имай каквото си пожелаеш.“. Разбирам ги така – ако на първо място е любовта в душата, намирането на опора в Цялото, благодарността за това, което имаме и за това, което нямаме, приемането на възходите и паденията като естествени цикли, нищо няма да помрачи небето ни, дори големи материални и духовни придобивки. Когато желанията скриват небето ни, тогава изпълнението им не е благословия.

При ясно вътрешно небе сбъдването на желанията ни е естествена част от пътя. @}–